— Дали ще ни изядат тази нощ? — попита шеговито Хари. който яздеше до Джон.
— Биха опитали, ако нямаме подслон, за да изчакаме зората. Не знам дали ще намерим нещо, някое подземие би трябвало да е останало, поне едно от ония, в които са били изгорени бандитите.
— Какво разправяш? Не те разбирам.
— За сега нищо, но докато печем мечешките лапи ще ти разкажа една интересна история. Наистина от дълги години не съм бил в Мисията на Клането, но не вярвам индианците да са я доразрушили. Не би им доставило удоволствие.
— Ще можеш ли да ни заведеш до там?
— Един съветник по индианските въпроси познава прерията като джоба си, драги Хари. Служил съм като посредник между червенокожите и търговците от Калифорния и Арканзас в продължение на двадесет години и няма място, което да не познавам.
— Учудвам се, обаче, как досега си успял да си спасиш скалпа. Чувал съм да разказват, че понякога червенокожите заплащали на търговците от прерията не с кожи, а с удари от томахавка.
— Да, често се случваше, особено с апахите и арапахите. с които най-трудно се работеше, поради недоверчивостта им. и все пак, благодарение на добрия ми кон, успях да запазя косите си. вярно, малко прошарени, но все пак на главата ми.
— Чуйте, гърми се, времето се разваля. Ще имаме лоша нощ. но това важи и за индианците.
— Стига да не потърсят и те подслон в Мисията.
— Да се надяваме, че не — отвърна Джон. — Да побързаме и да се отървем от тези вълци, които с воя си могат да привлекат двукраките си събратя.
Както предишната вечер, времето почваше да се влошава. Вече цялата Ларамска планинска верига, която доскоро показваше върховете си сред процепите на горите сега бе забулено от тежки облаци, които бавно лазеха към равнината и голямата прерия. По високите върхове се чуваше на пресекулки тътена на гръмовете. придружен от синкава светкавица.
Ездачите, които никак не държеха да се изложат на фурията на някой торнадо2, пуснаха конете в кариер. Изнервени от вълчия вой, добрите животни не чакаха подкана. Макар да галопираха от дълги часове без продължителна почивка, поддържаха с всички сили устремения си бяг.
Слънцето току-що бе залязло, когато пръснатите гори из огромната равнина, почнаха да се огъват и да скърцат под напора на вятъра торнадо, който поел от планинските върхове, сега свистеше с нечувана сила.
— Хей, Джон — рече Хари точно когато заваляха едри капки дъжд, а вълците се придвижиха напред, за да не изпуснат от очи ездачите, — далеч ли сме още от тази прословута Мисия? Зверовете напират.
— Остави ги да приближат; докато не се стъмни няма да ни сторят нищо. Засега не стреляйте.
Хари се канеше да окачи карабината на седлото, поставяйки я в кожения калъф, когато забеляза, че вълците, станали вече дванадесетина, спряха изведнъж.
— Дали нямат намерение да нападат някоя по-лесна плячка? — обърна се траперът към съветника. — Бизоните и лосовете изглежда не липсват из тия гори.
— Не обичат хижи и заслони, ако преди това не са ги изследвали — рече Джон.
— Тогава сме близко до Мисията.
— Изглежда. Да пришпорим конете преди бурята да връхлети отгоре ни.
Горките коне продължаваха да правят неимоверни усилия, за да поддържат скоростта. Но ставаше ясно, че повече не могат. Дори този на златотърсача, който би трябвало да си е починал повече от останалите, дишаше тежко, облян в пяна.
Междувременно в гората притъмняваше все повече и ураганът се засилваше. За щастие светкавиците се редуваха една след друга и осветяваха тук-там преходите, през които конете се стрелваха, гонени под напора на торнадото, когато при светлината на една светкавица пред ездачите се появиха разкъртени зидове, опрени до някакви останки от камбанария.
— Мисията на Клането! — възкликна Джон радостно. — Време беше да стигнем.
— Какво грозно име! — рече Хари и направи гримаса — Тук индианците изглежда са направили някоя голяма поразия.
— Не, мексиканските бандити. Хванете конете за поводите и да видим дали можем да намерим някакъв подслон. Джордж, запали една факла от борина. Траперът винаги носи в сака си такава.
— Да, Джон — отвърна младежът. — Изчакай да влезем на сухо.
Заобиколиха останките на един разрушен параклис, преминаха през две широки врати, които носеха белезите на пожар и се намериха във вътрешността на Мисията. Покривът бе почти изцяло рухнал, но една част бе издържала на огъня и капризите на времето, и бе достатъчна да подслони хората и конете. Но както казахме, стените бяха отчасти срутени и зееха широки отвори, през които проникваше дъждовна вода и силен вятър, та дори и вълците, ако пожелаеха, да се вмъкнат.