— Призори ще се разотидат — рече Джон на Хари. — Тия гадни зверове обичат да нападат вечер, а до сутринта има много часове.
— Хубаво щяха да направят да ни оставят да поспим — отвърна траперът.
— Ех, свикнали сме на бели нощи, ние, мъжете от прерията. Мен ми стига да си починат мустангите, за да ни закарат в Кампа преди шейените и арапахите да пометат всичко, в очакване на сиусите.
— Надяваше ли се да хванеш някоя кола?
— Знам, че Кампа все още не е напълно изоставена, така че сигурно ще намерим приятели, които да ни придружат поне до Соленото езеро. Колкото повече сме, толкова по-сигурно ще пътуваме.
— Но една голяма група може по-лесно да привлече вниманието на червените хора — рече в този момент златотърсачът. — На ваше място бих предпочел да пътуваме тия, които сме.
— Вярно е, че сме четирима и ни бива за осем — отвърна съветникът, — но предпочитам да ескортирам някой керван.
— Хей вие, хвърляйте дърва. Ето, масата изчезна заедно със скелетите на разбойниците.
Огънят бе подхранен с голям куп натрошени столове. Като видяха пламъците да се проточват към стълбището, вълците уплашено завиха, после отчаяни, че тази нощ не ще получат вечеря, напуснаха площадката. Няколко минути се чуваше отдалечаващия им се вой, после остана да кънти само грохотът на гръмотевиците, които разтърсваха стените на криптата.
След няколко часа отдих, убедени че вълците окончателно са си отишли да търсят друга, трудносмилаема вечеря, тримата доброволци, златотърсачът и Минехаха се решиха да напуснат Мисията. Ураганът, който бе брулил цяла нощ равнината, бе утихнал. Едно великолепно слънце блестеше по високите върхове на Ларамските планини, изчистени от облаци, и бързо сушеше падналата през нощта вода, която се бе превърнала в мъгливи ивици, понесени от утринния вятър.
Четиримата ездачи веднага пуснаха конете си в галоп, понеже всички имаха желание час по-скоро да стигнат великата прерия, която изглежда не отстоеше на повече от няколко мили.
Джон продължаваше да води, но вече на седлото зад него Минехаха я нямаше; тя бе минала на коня на златотърсача, който също беше много як.
Ураганът торнадо бе нанесъл истински опустошения на равнината. Стотици растения бяха повалени от бесния вятър или прекършени от гръмотевиците, които бяха трещели през цялата нощ.
Откривайки широки пролуки сред дърветата, ездачите пуснаха конете си в такъв кариер, че два часа по-късно стигнаха началото на огромната прерия. Джон спря коня и след като постави ръка над очите си, за да се предпази от ярките слънчеви лъчи, дълго оглежда хоризонта.
— Нищо ли няма? — попита Хари.
— Хм… — поклати глава съветникът. — Кой може да ми каже какво се крие под тези треви? Задуши въздуха и продължи:
— Никаква миризма на пушек — рече, успокоен. — Значи наблизо няма голям бивак или лагер, поне засега. А може би шайените да са още далеч, а арапахите да не са преминали Соленото езеро. Отваряйте си очите, вглеждайте се във всяко нещо, и най-незначителното. А сега, напред към Кампа, ако още съществува.
— Дали е бил разрушен? — попита Хари.
— Ще мога да ти отговоря тази вечер, ако не са ни скалпирали — отвърна великанът. — В кариер, другари и дръжте готови пушките си.
Четирите коня се впуснаха веднага по това чудно море от зеленина и потънаха сред сочна трева, смрадлика, салвия и опунцииджуджета, отрупани с лепкави смокини, като оставяха след себе си полюшкваща се бразда, в която се сипеха като дъжд семената на зрелите слънчогледи.
В небето кръжеха няколко едри соколи, но сред тревите не се забелязваше никакво живо същество. Впрочем различими бяха само великанските бизони и дивите коне, всичко друго оставаше скрито от високата трева.
От индианците все още нямаше никаква следа, за голяма изненада на съветника, който очакваше някаква вълнуваща среща преди пристигането си в малката станция.
Те препускаха вече от няколко часа, когато острият поглед на гиганта забеляза безброй черни точки в небето, които ту се събираха, ту се пръскаха на рояци.
— Аха, изглежда там долу има някаква леш. Изглежда са минали индианци.
— Соколи и ястреби урубу, нали? — попита Хари.
— Да не са оставили някой убит бизон? — попита Джордж.
Вместо да отговори, съветникът се обърна към златотърсача, който бе приковал очи на север, сякаш от там трябваше да се зададат сиусите, начело с Яла.
— Какво ще кажете вие? — попита го.
— Казвам, че там има мъртъвци — отвърна Червен Облак.
— Хора ли?
— Предполагам.
— Дали снощи не е имало някакво сражение? — попита се съветникът. — Всичко е възможно сега, когато е избухнала войната. Да идем да видим.