— Приятели, заредете карабините си и бъдете готови да ме следвате при моя пръв сигнал.
Като забелязаха, че соколите и ястребите, които ненаситни кълвеха мършата, не показват никакъв страх, четиримата ездачи се впуснаха и бързо откриха някаква тъмна маса посред тревата. Почти в същия миг видяха много койоти да мяукат сред тинтявите, в компанията на няколко черни вълци.
— Там ръфат човешко месо — каза Джон.
— Но какви са тия купчини? — попитаха двамата трапери.
— Не отгатвате ли?
— Една кола, която индианците са нападнали, нали? — попита Хари.
— Да, и ограбена след като са избили пътниците.
— Ах, негодниците!
— Не им е за първи път.
Забавиха хода на конете, страхувайки се да не попаднат в някоя клопка и като заобиколиха мястото, където се бе разразило сражението, забележимо по изтъпканата трева, решително се устремиха напред.
Не бяха се излъгали. Посред прерията, до едно кално блато, изтърбушена и обърната на една страна, лежеше една от ония стари пощенски коли, чиято отживяла форма напомняше за миналия век: стил рококо, с издути страници, багажник, окачен на задните ремъци, а отпред — дълга седалка за пощальона и малката му охрана.
Преди Съединените Щати да започнат строителството на железници, прекосяването на териториите от Атлантика до Пасифика се извършвало само с коли. Множество станции, разположени в напълно пустинни места, защитени от малки фортове, които да ги отбраняват от индианците, били поставени на определени разстояния. Колите спирали там да отдъхнат и да продължат, сред безброй и непрестанни опасности, за да стигнат — ако това им се отдадело — до Сан Франциско в Калифорния. Специално от Сент Луис, по това време — голям търговски център, потегляла кола всяка седмица, която трябвало да прекоси цялата прерия с пътници и поща. Водачите избирали грижливо сред надарените със смелост и яко телосложение, които обаче не винаги успявали да спасят шестте си коне и хората, поставени под тяхна закрила.
— Нападната е пощата на Сент Луис — рече Джон, който пръв бе стигнал до колата — Познавам я.
— Има ли умрели? — попитаха Хари и Джордж развълнувано. Съветникът изруга.
— Три уЗити коня и двама бели скалпирани. Ах, мръсни разбойници!
Метна се на седлото и си проправи път сред тревите, като държеше мустанга за поводите. Другите го последваха, а ястребите шумно протестираха, издигайки се във въздуха.
До изтърбушения пощенски чувал с разпиляни наоколо му купчини писма, лежеше човек, облечен като каубой, с коси вече изтръгнати от индианците и изръфано от вълците лице, което го правеше неузнаваем. В дясната си ръка, сгърчена в предсмъртен гърч, стискаше все още двуцевен пистолет. Извън отнетия му скалп, бе получил много удари с копие в гърдите и обилно стеклата се кръв бе стигнала чак в кожените му ботуши.
— Как са го подредили! — възкликна Джон, който макар свикнал на грозни изненади, изглеждаше силно разстроен. — И да не бяха го скалпирали, пак нямаше да надживее раните си — добави.
— Това са копия на шайени.
— Кога ли е извършено нападението над пощенската кола?
— попита Хари.
— Не по-късно от снощи, може би преди да задуха ураганът торнадо… Не виждаш ли, че кръвта на този нещастник е отскоро съсирена?
— Кой ли ще е той?
— Кой може да каже!
— Казваш, че си видял още един.
— Да, там сред конете, пред обърнатата кола — отговори съветникът. — Да идем да видим, приятели.
Заобиколиха колата и видяха проснат между убитите коне с копия и томахавки, друг човек с гигантски ръст, облечен в зелената униформа с червени галони на пощальоните. И на този нещастник скалпа беше отскубнат и сега черепът му представляваше ужасна, кървяща рана, но вълците не бяха имали време да обезобразят лицето му. Може би гъстата, червеникава брада, която стигаше почти до очите му, вдъхваше страх у зверовете, които не бяха посмели да го доближа. Но по-късно и това щеше да стане. Пощальонът, подобно на своя другар, бе получил много удари с копие, а една томахавка бе откъснала изцяло едната му ръка. Като видя този нещастен човек, Джон Максим не можа да възпре своя гневен вик.
— Това е Пат, пощальонът на Сент Луис!… Ох, нещастник!
Тариала му беше казал, че рано или късно ще му отмъсти…
— Познаваш ли го? — попитаха двамата трапера, изненадани.
— Беше най-добрият и смел пощальон, с какъвто са могли да разполагат пощите — отвърна съветникът. — Много пъти съм ескортирал колата му чак до границите на Утах.
— Бедният човек!
— Какво да се прави, Хари, тези смелчаци загиват рано или късно все така. Скалповете им украсяват бойните щитове на червенокожите. Сега косите на Пат сигурно висят на щита на онова куче Тариала.