— Кой е той?
Вместо да отговори, Джон се обърна към златотърсача. чийто поглед бе закован властно върху момичето, което сякаш правеше усилие за да прикрие радостта си от гледката на скалпираните мъже, и го попита:
— Ще продължите ли, ако зависи от вас?
— Не веднага — отвърна Червен Облак.
— Това е нападение на шайени, нали?
— Сигурно, защото само те, макар да имат огнестрелно оръжие, все още употребяват копието.
— Въртят ли се наоколо?
— Вероятно, затова ви съветвам да спрете тук, вместо да продължавате за Кампа. Нека почакаме докато някой стълб от дим издаде местонахождението им.
— Дали няма да се върнат отново тук? — попита Джордж.
— От тук няма какво повече да вземат — рече Джон. — Всичко е било отнесено, и най-вече скалповете, истинска съблазън за индианците.
— А може би ще се опитат да нападнат Кампа — обади се Хари.
— Може би, но аз приемам съвета на златотърсача да бивакуваме засега тук, поне докато научим нещо за шайените, които действуват из тези места.
Пуснаха конете да почиват сред високите треви, които ги скриваха изцяло, свалиха им юздите, за да могат да пасат, после влязоха в пощенската кола да видят пощадено ли е нещо от ужасните червенокожи. Всичко бе отмъкнато, освен писмата, които не можеха да им послужат за нищо.
— Имаме още един мечи бут — рече Джордж, на когото никога не липсваше апетит.
— Можеш да го изядеш и суров — каза Джон. — Огънят ще ни издаде, а мен никак не ми се иска шайените да се върнат, за да свалят и моя скалп. На, ето тук един сухар, който индианците са забравили. Искаш ли го?
Червен Облак излезе напред и протегна косматата си, като на маймуна ръка, сякаш искаше да му грабне сухара.
— Първо на момичето, ние сме мъже — рече той.
— Прав е — каза Хари, докато съветникът го гледаше малко накриво.
Джон го хвърли на Минехаха, която го хвана във въздуха и изтича в пощенската кола, да го изяде на спокойствие.
— Остана гладен, приятелю, по вина на това роднинско момиче на ония ловци на скалпове — каза великанът на Джордж. Траперът вдигна рамене и се засмя.
— На мен този сухар нямаше да стигне и за единия ми зъб, нека хапне поне момичето.
Междувременно Хари на два пъти обиколи околните гъсталаци, хвърляйки тревожни погледи към хоризонта. Червен Облак го бе последвал със смръщено чело, без да отрони дума. Изглеждаше недоволен. Ако нападателите на пощенската кола бяха бойците на Лява Ръка, тоест арапахите които трябваше да дойдат откъм Соленото езеро, не би бил неспокоен.
— Нищо ли? — попита съветникът при завръщането на трапера.
— Не, Джон.
— Никакъв ли стълб от дим?
— Никакъв.
— И все пак нещо в прерията гори.
— Що за нос имаш?
— Драги мой, може да се каже, че съм роден в прерията, а и доста години вече тежат на раменете ми.
— Но не се забелязва никакъв димен стълб.
— Ех… ще почакаме — рече съветникът. — Ако подушим огъня ще се върнем към гористата равнина и ще се откажем от Кампа.
Вече се страхувам, че тази станция е била посетена от шайените.
Ах, нещастни Пат! Трябваше да отнесеш там пощата… Онова куче Тариала спази обещанието си,
— Вече втори път произнасяш това име, което явно принадлежи на някакъв индианец. Тариала трябва да означава, ако не се лъжа, Летяща Стрела.
— Вярно е, Хари.
— Тъй като сега не можем да потеглим и ще трябва да останем на едно място часове, можеш да разказваш. Ще убием времето.
— Прав си, братко — каза Джордж. — В беда сме.
— Кой е на пост?
— Златотърсачът.
— Той също има добро обоняние и зрение, защото както изглежда във вените му тече девет части индианска кръв и една само бяла.
Седна върху един от умрелите коне, бавно напълни огромната си лула, после, докато двамата трапери се изтягаха върху тревата, каза:
— Чудно ми е, че вие, стари трапери, досега не сте срещали по време на вашите скитосвания този нещастен Пат. Беше най-известният и уважаван куриер, както в Сент Луис, така и в Калифорния. Както ви казах, беше извършил щастливо не знам колко пътувания, не без престрелки с индианците, които от своя страна не му даваха покой. Една вечер нещастният Пат стигнал до малката станция Тарант, където го чакал конски впряг за смяна. В кръчмата срещнал един ирландски земеделец, придружен от дъщеря си, едно шестнадесетгодишно момиче, което изглеждало доста уплашено. Той бил заселник, добър човек, обработил голяма площ от прерията, където си построил красива ферма и работите тръгнали на добре, когато се явили индианците, водени от един вожд наречен Тариала, сиреч Летяща Стрела. Идвали да разменят кожи срещу куршуми, барут и ракия, както това ставало във всички ферми между индианци и заселници, жадни за печалби. И всичко щяло да мине бездруго добре, още повече по това време индианците не били във война с белите, ако не било влюбчивото сърце на Летяща Стрела. Едва-що зърнал дъщерята на фермера, той лудо се влюбил в нея и имал дързостта да я поиска веднага за жена, заплашвайки в противен случай, че ще си отмъсти жестоко. Отговорът на бащата бил един ритник в задника на кандидата за женитба, който се претърколил няколко пъти. Тариала не казал нищо. Продал си кожите, получил барут и ракия, но преди да си тръгне, казал на висок глас със страшен поглед впит във фермера: „Ще се видим по-скоро, отколкото би очаквал, бледолики.“ Известно време индианците не се появили. Вече фермерът почнал да се успокоява, когато една нощ всичките му овни били изклани, друга — всичкото му жито отъпкано, а накрая една част от чифлика му пламнала. Лесно било да се разбере кои са авторите на тези безчинства, защото фермерът често намирал, окачен на някое дърво, сноп стрели, привързани със змийска кожа — знака за обявяване на война от страна на червенокожите. Страхувайки се, че рано или късно Тариала ще открадне дъщеря му, той зарязал фермата, опожарил каквото било останало в нея и щом пощенската кола от Сент Луис дошла, качил се на нея с момичето. Но Тариала, който следял бягството на фермера и за щастие нямал в този момент под ръка някой от хората си, излял гнева си върху Пат: „Ти, Пат, ми отнемаш жената, която трябваше да стане моя съпруга, но ти и друг път ще прекосиш прерията и тогава в замяна ще взема скалпа ти.“ Навикнал на заплахи, храбрият куриер дори не го удостоил с отговор. Завел фермера и дъщеря му в Сан Франциско и подновил опасните си маршрути, разнасяйки пощата из прерията. Но Тариала не забравил заканата си. Бесен от загубата на момичето бил се заклел да не пожали куриера, който на няколко пъти трябвало да отбива нападенията на шайените, доскоро доброжелателно настроени към него. Както виждаш, Летящата Стрела удържа на думата си и ето пред нас доказателството. Обзалагам се на лулата си, която ми е по-скъпа от карабината, че в този час скалпът на бедния Пат украсява щита на Летяща Стрела.