Младият боец слушаше без да издава никакъв страх. С гневен жест откъсна издайническия син камък, който висеше на врата му.
Полковникът обиколи дватри пъти палатката, сякаш искаше да се окопити от това внезапно вълнение, после бързо доближи до пленника, като го сграбчи здраво за китките и го разтърси грубо.
— Сиу ли си или шайен? — викна му с изменен глас.
— Индиански боец съм, тръгнал по бойната пътека срещу бледоликите и нищо друго — отвърна младежът.
— Искам да ми отговориш.
Нощна Птица повдигна рамене и като че ли вниманието му бе повече насочено към шума на проливния дъжд, отколкото към думите на полковника.
— И все пак си имал баща!
Последва ново повдигане на рамене, което най-вече раздразни Джон Максим, запознат издъно с нравите на червенокожите.
— Говори, нещастнико! — крясна полковникът. — Кой е баща ти?
— Не знам — отвърна накрая младият боец.
— Бял или индианец?
— Не съм го виждал никога.
— А майка ти бледолика робиня ли беше, индианка сиу или арапахка?
— Никога не съм я виждал.
— Невъзможно! — викна полковникът.
— Нощна Птица никога не е имал двойнствен език — отвърна индианецът.
— Кажи ми поне дали си шайен или сиу.
— Мога да бъда едното или другото. Какво значение има това за бледоликия човек? Бях заловен и знам какви са законите на войната: убийте ме и да се свърши. Великият Дух ще ме приеме сред своите вечно зелени прерии, богати с дивеч.
— Ти си храбрец — каза полковникът, чиито глас потрепваше от вълнение. — Каква кръв тече във вените ти?
— Може би кръв от две раси — отвърна младежът. — Но нека бледоликият мъж изпълни дълга си, след като ме е заловил.
— А дъщерята на Лява Ръка, вождът на арапахите?
— Сигурно е умряла. Ураганът бушуваше и конят ми бе заслепен от силната светлина на светкавиците. Вече бях стигнал края на Прохода на смъртта, когато мустангът направи страшен скок и малката Минехаха се изплъзна от ръцете ми. Ако чакалите не разкъсат тази нощ малкото й телце, ще я намерите между скалите.
— Няма ли какво друго да кажеш?
— Не, бледолики.
— И ти вярваш, че съм толкова наивен да налапам тази въдица! Не, отивал си в лагера на арапахите да занесеш някаква вест.
Индианецът едва поклати глава.
— Във война сме с трите народа и всеки гледа своите интереси — подхвана полковникът. — Съжалявам само, че трябва да те разстрелям.
— Един боец не се страхува от смъртта, вече ти го казах — отговори гордо младежът. — Когато ще командуваш огън ще видиш, че очите ми няма да трепнат. Впрочем, знаех на какви опасности се излагам, следвайки пътеката на войната на трите народа.
Полковникът, чието вълнение още не го напускаше, нещо което много учудваше неговия съветник, свикнал да го вижда неумолим и жесток към червените обитатели на Далечния Запад, се готвеше да отговори, когато сред тътена на урагана и проливния дъжд, отвън се чуха гласове, после платнището на палатката се разтвори, един войник влезе и каза:
— Ето, полковник, най-после я открихме! Ако бяхме закъснели с няколко минути щеше да ни избяга в дъното на Прохода на смъртта.
Новодошлият държеше за ръка едно индианско момиченце на около дванадесет години, с доста тъмна кожа и правилни черти, които обаче издаваха преждевременна хитрост, особено ако се съдеше от живия блясък на черните й очички. Не изглеждаше дъщеря на обикновен войн, защото носеше прекрасна наметка от вълна на див овен, с широко везани краища, пристегнати на китките и изписани мокасини.
Щом я зърна, Нощна Птица стисна зъби и не можа да подтисне един ядовит жест, който не убегна на Джон Максим, съветникът по индианските въпроси на малкия разузнавателен отряд. Момчето и момичето си размениха дълъг поглед, с който изглежда си казаха много неща, после девойката отскубна с рязко движение ръката си от войника, застана пред полковника и го изгледа предизвикателно.
— Ти ли си началникът? — попита след кратко мълчание.
— Да — отвърна командирът.
— Какво иска да стори белият човек на моя приятел, Нощна
Птица?
— След един час ще бъде мъртъв.
Момичето разтвори широко очи и ги завъртя застрашително наоколо, после ги закова отново и напрегнато върху младия войн. И този път Нощна Птица, остана невъзмутим.
— Вярно ли е, че си дъщерята на Лява Ръка? — попита полковникът.
— Да — отвърна сухо Минехаха.
— Къде се намират ордите, които командува баща ти?
— Не знам.
— Нощна Птица сиу ли е или арапах?
— Не знам, войн е.
— Гадове — рече съветникът. — Тия и на бавен огън да ги печеш, няма да кажат нищо. Напразно си губите времето, полковник. От тях няма да научите нищо.