— И все пак някаква наложителна причина трябва да е принудила този младеж да прекоси Прохода на смъртта — каза командирът, който не успяваше да откъсне очи от Нощна Птица.
— Сигурно, господин Девандел. Тия говеда ни лъжат. По-добре да свършим, тъй като бурята престана и луната отново е изгряла. Да го застреляме, преди да ни е побегнал, а момичето ще задържим с нас.
Полковникът, който бе командувал множество екзекуции, погледна някак уплашено съветника си.
— Да го застреляме ли! — продължи той с глух и изменен глас. — А ако ти кажа, Джон, че се колебая?
— Интересува ли ви този младеж?
— Не знам, но в себе си чувствувам странно вълнение, което не бих могъл да ти обясня.
— Нямате право да го помилвате.
— Знам, за съжаление; ние водим война на унищожение.
— Да командувам ли аз?
— Да… да… не желая да присъствувам на смъртта му — рече полковникът задъхано.
— След една минута всичко ще бъде свършено — отвърна съветникът и даде знак на двамата трапери. Те здраво завързаха ръцете на индианеца отзад и го изведоха от палатката.
От височината на прохода задуха студен вятър и зашумя в дълбокото му ждрело.
Петдесетте човека, съставляващи експедициония корпус, бяха се стекли, за да присъствуват на екзекуцията.
Джон Максим нареди да закарат осъдения при изхода на прохода и да го завържат за една скала, която приличаше на вкаменено дърво.
— Няма ли какво друго да кажеш? — попита го.
Нощна Птица се усмихна презрително и съсредоточи цялото си внимание върху Минехаха, която се бе спряла на десет крачки от него, запазвайки страховито спокойствие.
Шест войника се бяха строили пред младия войн с насочени пушки.
— Да свършваме бързо — рече съветникът. — Отведете момичето.
Траперът Хари издърпа Минехаха. Почти в същия миг отекнаха шест изстрела, последвани от седми — този на Джон Максим.
Младият боец бе застрелян без да има време да издаде дори един вик.
— Всички в лагера! — заповяда Максим.
Канеха се да се приберат в колите, когато откъм прохода се чу високо цвилене и великолепният кон на индианеца изплува от сянката, появявайки се на лунната светлина.
— Виж ти! — възкликна Хари. — Значи не е умрял! Красивото животно остана изправено за няколко мига, после рухна на земята, като изцвили звучно за последен път. Умря като младия войн, който го бе яздил.
Когато едрият съветник, който в лагера играеше ролята на помощниккомандир, се завърна в палатката, държейки за ръка все равнодушното индианско девойче, полковникът не беше се надигнал още, нито бе свалил ръце от лицето си.
— Господин Девандел — рече великанът, след като постави Минехаха да седне край огъня, който все още пламтеше посред палатката. — Нощна Птица умря. Сега ще има да се сражаваме с един сиу, шайен или арапах по-малко.
Полковникът свали ръце от лицето си и погледна съветника си едва ли не уплашено.
— Умрял! — повтори.
— Да, като храбрец. На тия гадове, макар и червенокожи не им липсва смелост.
— Да не мислиш, че съм доволен?
— Ех… толкова сме разстреляли от тях, господин Девандел, колкото и те са скалпирали или измъчвали жестоко от нашите.
— И все пак аз бих пощадил този младеж.
— Защо, полковник?
— Не знам, но погледът на този младеж остави в мен необяснимо вълнение. Имам чувство, че съм заповядал да се извърши престъпление.
— Приложили сте безпощадния закон на прерията, нищо друго. А освен това получихте заповед да не взимате пленници от мъжки пол.
— Знам — отвърна полковникът и се изправи рязко. — Ох, колко ужасни са тези войни!…
— Господин Девандел, чухте ли острото цвилене на коня на Нощна Птица, веднага след смъртта на господаря му? — попита великанът.
— Да, след залпа го чух да цвили не един, а два пъти. Все още ли бе жив конят на индианеца?
— Да, господин Девандел, наистина е жалко, че умря, защото никога не съм виждал толкова красиво и тъй снежно бяло животно.
— Бял ли казахте?
— Да, полковник.
— И по-голям от обикновените мустанги ли беше?
— Почти двойно. Мога да ви уверя, че в цялата прерия подобен не съм виждал.
Полковникът отстъпи две крачки и възкликна:
— Ред!… Какво става тази нощ? Що за нещастие се кани да ме сполети? От двадесет години го очаквам!
— Полковник, какво ви е? — рече съветникът, който никога не бе виждал този храбър войник тъй изплашен.
— Ако е бил Ред, тя няма да закъснее да си отмъсти, начело на индианците сиу.
— Коя?
— Яла.
— Не ми става по-ясно.
— Тогава ти беше далеч — рече полковникът. — Сражаваше се в Сонора с Кърни. Заведи ме да видя този кон, трябва да го видя.