Съветникът хвърли на полковника почти състрадателен поглед, завърза малката индианка за един кол на палатката, после запали голям морски фенер и каза:
— Да вървим, господин Девандел. Часовите се върнаха по местата си и поне за сега индианците няма да ни изненадат.
Бе започнало да ръми отново, но луната блестеше все тъй бистра сред големия процеп на облака, разполовен от вятъра.
След като извикаха на висок глас паролата, за да не ги застигне някой куршум, двамата мъже се отдалечиха от лагера, и се насочваха към мрачния Проход на смъртта, където нещастният Нощна Птица висеше на скалата, с тяло потънало в кърви и глава отпусната на гърдите. С приближаването на двамата мъже, няколко едри, черни ястреба, които дебнеха, готови да разкъсат разстреляния, бързо се издигнаха и се спуснаха шумно към дъното на прохода.
Щом забеляза Нощна Птица, полковникът спря, сякаш не му достигаха сили и го загледа ужасен.
— Ех… войната! — промълви. — Трябваше и този път да се подчиня на законите й, а може би онзи нещастник има във вените си бяла кръв. Кой ли е баща му? Коя ли майка му? Господи!… Какъв спомен!
— Какво ви е тази вечер, полковник? Никога не съм ви виждал тъй развълнуван — каза великанът и го поведе нежно зад една скала. — А, ето белият кон, който Нощна Птица яздеше. Вземете фенера.
Вместо това, полковникът го изтръгна от ръката му и се втурна към трупа на красивото животно. От гърдите му се изтръгна вик на уплаха.
— Ред!… Моят Ред! О, познавам го дори след двадесет години.
— Значи някакъв любим и почитан кон — каза Джон с лека ирония.
— Виждал ли си друг, равен на него?
— О, никога, полковник!
— Това беше конят на индианските легенди. Как така дойде да умре тъй близо до мен? Кой го е поверил на младия индианец? Ох, Джон, тук се крие някакво ужасно нещастие…
— Какво?
— Това, че съм оставил децата си там долу, в моята асиенда1.
— Далеч са, полковник, мисля, че са на сигурно място.
— Омразата на онази жена може да ги достигне чак там, сега когато трите племена са вдигнали оръжие — каза полковникът силно развълнуван.
Настъпи кратка тишина, нарушавана само от злокобния вой на койота, малкият безобиден степен вълк.
— Почакайте, полковник, сигурен ли сте, че тъкмо този е големия, бял кон? Да не би да се лъжете? — рече накрая съветникът, който бе започнал да се безпокои.
— Не виждаш ли великанския му ръст и форми?
— Вярно, господин Девандел, но бих искал да знам какво общо има този кон с онази жена с индианско име и вашите деца. Шест години се сражаваме заедно по границите и още нищо не сте ми споменали за тази тайнствена история.
Полковникът остана ням за няколко мига, поглеждайки ту към коня, ту към убития индианец, после хвана съветника за ръка и каза:
— Ела, трябва да ти обясня всичко. Така, може би занапред ще бъда по-спокоен.
— Наистина, тази вечер ми изглеждате много възбуден.
— Имам чувство, че ме застрашава ужасно нещастие — отвърна полковникът със задавен глас.
— Ще се опитаме да го избегнем.
— По местата си ли са часовите?
— Всички. За сега няма опасност от изненади, защото индианците сиу имат само един път, ако искат да ни нападнат. Проходът на смъртта.
Пресекоха поляната, отрупана с коли, и влязоха в палатката.
Джон раздуха огъня, намали фитила на големия фенер, хвърли поглед към малката индианка, която изглеждаше задрямала, после отвори бутилка джин и като напълни две големи чаши, каза:
— Това ще ви ободри малко, полковник, и ще прогони мрачните ви мисли.
Бяха седнали на две седла, един срещу друг, а бутилката поставиха помежду тях. Полковникът взе чашата си и я изпразни на един дъх, сякаш искаше изведнаж да замъгли разсъдъка си.
— Историята, която ще ти разкажа е отпреди двадесет години — рече след кратко мълчание. — Като много други, отначало бях трапер и кръстосвах прерията безцелно. По това време индианците уважаваха все още белия човек, защото имаха нужда да си набавят оръжие, алкохолни напитки и дрехи, и човек не се чувствуваше в опасност, дори прониквайки в най-затънтените краища на Далечния Запад. Вярно е, че от време на време някои не се завръщаха, оставили кървящия си скалп в ръцете на червенокожите. Вече бях станал известен стрелец и бях завързал връзки в различните племена, когато един ден внезапно попаднах в голям резерват на индианцисиуси.
— Най-ужасните демони на прерията — рече съветникът, докато тъпчеше и палеше една грамадна лула. — Дори и преди двадесет години тия гадове не прощаваха на белите.
— Вярно е, Джон, когато ме заловиха реших, че съм загубен, докато ме привързваха за стълба на мъченията.