— А къде ли е златотърсачът! Да не са го изкормили? — попита Джордж.
— И аз това се питах — каза Джон. — Какво ли се е случило с този нещастник?
— Дали не спи още? — обади се Хари.
— Пушечният изстрел щеше да го разбуди — отвърна съветникът.
— Тогава може да се е метнал на коня си.
— С коня си? Хм… Не го видях да побягва… Невъзможно е, Джон.
— Повтарям ти Хари, че не съм го видял. Бяха само три коня и на тях нямаше ездач, не може да съм се излъгал.
— Това, което казваш е сериозно, Джон.
— Казвам онова, което съм видял. Конят на златотърсача не се мярна, нито се насочи към езерото.
— Тогава къде ли е неговият господар?
— За мен тази работа крие необяснима тайна — каза Джон.
— Ами ако индианците са го изненадали и пречукали с един добър удар на томахавка? — попита Хари. — И той, впрочем трябва да е бил много уморен, така че може да е заспал на поста.
— А защо тогава нас са ни пощадили? — попита Джордж.
— Вярно.
— Аз пък мисля, че като е видял дивите свини да наближават е побягнал с коня си — каза Джордж.
— Без да ни предупреди дори с един изстрел?
— И мен ми се струва невероятно — рече Хари.
— Говорете и вярвайте каквото си искате, приятели, факт е обаче, че този човек е изчезнал и сега е по-добре да се погрижим за себе си.
— Страхувам се, че тези пекари ще ни докарат много неприятности.
— Изглеждат доста — каза Хари.
— Винаги се движат на големи стада — отвърна съветникът. — Срещал съм такива от по триста-четиристотин глави.
— Добре ще се наредим ако са наистина толкова, а боеприпасите са ни тъй оскъдни.
— Съмнявам се дали ще мога да заредя повече от петнадесетина пъти.
— Аз също, братко — каза Джордж.
— Дали имат намерение да ни обсадят, Джон?
— Здравата, приятелю. Знаеш ли, един път ме бяха принудили да прекарам три дни на едно дърво. Вече се бях примирил, че ще умра от глад и жажда и пазех последния си куршум да го забия в черепа си.
— Я да видим какво правят? — каза Джордж. — Може би още не са ни забелязали и на разсъмване ще се разпръснат.
Тримата трапери се наведоха от клоните и се загледаха внимателно в храсталака.
Тъмнината и гъстите храсти не им позволиха да преброят своите обсадители, но от грухтенето, което се носеше наоколо и нарастваше непрестанно, се убедиха, че имат работа с голямо стадо. Проклетите животни изглежда бяха видяли, че траперите се спотайват на онова голямо дърво и се викаха едно-друго, като сгъстяваха редиците си.
— Какво ще кажеш, Джон? — попита Хари.
— Че здравата са ни заклещили — отвърна съветникът, подръпвайки нервно мустаците си.
— Може пък да ни оставят.
— Едва ли.
— Дали да не се опитаме да застреляме едно-две?
— Само ще раздразниш повече останалите, а и не ни отърва да вдигаме много шум сега, когато се намираме на териториите, кръстосвани от хората на Черен Казан.
— Знаеш ли къде се намират те? Може да са по-близо, отколкото предполагаме. Да не се наложи да спим тук горе и да се храним с кедрови цветове. Поне да имаше плодове!
— Ако трябва, ще затегнем коланите си — рече Джордж.
— Дълго ще трябва да ги затягаме — каза Джон. — А все си мисля за тайнственото изчезване на златотърсача.
— Аз пък ти казвам, че дивите свине са го изненадали докато спи и са го изкормили — каза Хари. — Ако е потърсил спасение на някое дърво, нямаше да закъснее да ни се обади.
— А Минехаха къде се дяна?
— Стаила се е горе на високите клони. Нека си стои там, след като нямаме никаква полза от нея.
— Хайде, да се въоръжим с търпение и да изчакаме тези проклети животни да се разотидат, ако въобще това се случи.
Мракът почна да се разнася, но лекарите не показваха, че имат намерение да се откажат от отмъщението си. Траперите вече можеха да ги видят, защото зората бързо настъпваше и предизвестяваше скорошната поява на слънцето.
Не бяха повече от триста, нито по-едри от обикновените глигани. Извитите им предни зъби бяха дълги и силни, цветът на козината им беше сив или черен, но най-обезпокоителна бе тяхна да ярост, която не даваше никакви признаци да затихне След като разровиха храстите от артензии и изкорениха голям брой кълбовидни кактуси, които приличаха на гигантски кошери, те се нахвърлиха с ожесточение срещу огромния кедров ствол, опитвайки здравината на зъбите си срещу кората му. Явно те само губеха времето си, защото дори и слонове да бяха, не биха смогнали да изкоренят този колос, но това не ги правеше по-малко опасни, тъй като изглеждаха явно решени да не позволяват на обсадените да слезнат.