Половин час по-късно Джон, който можеше да се ориентира не по-зле от индианците и без компас, дочу грохот, който ехото донасяше от време на време през гъстата гора.
— Реката! — възкликна. — Можем да се считаме за спасени, понеже асиендата би трябвало да е наблизо.
— Добре, че индианците вече не се чуват — добави Хари. Разчистиха с навахите си един гъсталак от храсти, които им препречваха изгледа, и малко след това стигнаха до брега на реката.
Реката беше доста голяма и бърза, а двата й ниски бряга бяха покрити с островчета от липи, вечнозелени артензии и camelthorn, които приличат на жирафовите африкански акации.
Съветникът бързо огледа местността и се убеди, че не ги застрашава никаква опасност. Тук можеше да се натъкнат на ягуари и когуари — животни, навикнали да посещават реките, заради елените или лопатарите, та дори и грамадните бизони, които идват тук на водопой, но това не бяха страшни врагове, за да изплашат опитните ловци. Само индианците бяха в състояние да им причинят големи неприятности.
— Да не забавяме крачката, другари докато арапахите са по следите ни — каза Джон. — Този проклет златотърсач знае вече къде отиваме и няма да се поколебае да поведе Яла и Черен Казан по нашите следи. Ех, ако бях обърнал по-рано внимание на моите съмнения, сега скелетът му щеше да е вече оглозган от койотите. Кой можеше да повярва?
— Значи ти вярваш, че са го пленили, а после помилвали заради цвета на кожата му, приемайки го за индианец или метис, при условие да им служи за водач? — попита Хари.
— Бил е шпионин, промъкнал се до нас — отвърна Джон. — Но се надявам рано или късно да пипна този хитрец и да си уредим сметките.
— Ако дотогава не те скалпират.
— Тогава друг ще се заеме. Хайде, да побързаме, докато още имаме сили.
Бяха си починали пет минути, не повече. Поставиха Минехаха помежду тях и поеха отново тичешком покрай брега, който макар обрасъл с гъста растителност, откриваше доста пролуки.
По обяд направиха друг кратък престой, за да хапнат малко къпини и си разквасят устата, и отново потеглиха, от страх да не зърнат индианците зад тях.
Реката бе почнала да се разлива и водите й доскоро бързи, сега изглеждаха неподвижни като блато, поради множеството пясъчни плитчини, по които дремеха огромни каймани с грапави гърбове, покрити с водни растения.
— Още няколко часа и ще стигнем — каза съветникът, но изведнъж спря и се заслуша.
— От къде иде този шум, дявол да го вземе? — промълви.
— Какво ти е, Джон? — попита Хари.
— Приятели, ако държите да спасите скалповете си, слизайте веднага към реката — отвърна съветникът.
— И тук ли има индианци?
— Ослушай се за миг, Хари.
Траперът напрегна слух, после поклати глава и стисна юмруци.
— Да, идват. Отварят си път сред гъсталака — рече. — Сега ли трябваше да ни заловят, когато сме пред вратите на чифлика!
— Веднага в реката — отвърна Джон, като сграбчи малката индианка в прегръдките си
Тримата мъже бързо свиха към реката, която на това място течеше между два високи, скалисти бряга. Помагайки си един-друг, те слязоха до водата, но там спряха.
— По-дълбока е отколкото смятах — каза ядосан съветникът. — Невъзможно е да преминем реката, без да измокрим оръжието и боеприпасите си.
— Да сложим оръжието на главите си и да я преплуваме — подсказа Джордж.
— Нямаме време, индианците са зад нас. Я, вижте този процеп над самата вода… Щастието все още ни закриля. Бързо, приятели, там сигурно има място за всички ни.
Случайно погледът на съветника се беше спрял на една пукнатина, която изглежда водеше към малка пещера, издълбана от постоянното действие на водите по време на прилив. Бързо се насочиха натам, защото вече ясно чуваха цвиленето на коне.
Пещерата беше с тесен отвор, но вътре се разширяваше във формата на обърната фуния. Не беше кой-знае какво откритие, но отвъд теснината й спокойно можеше да поберат пет-шест души.
— Ето едно убежище, което ми напомня онова в каньона — каза Джон полугласно. — Но това е по-сигурно от предишното, защото ако ни открият, ще трябва да минават един по един, а ние спокойно да ги застрелваме.
— Засега още не са ни открили.
— Но ти знаеш какво изострено обоняние имат, когато душат следите на белия човек.
— Не отричам.
— Впрочем, ако…
— Млъкни, Хари, идат!
Навън се чуваше цвилене на коне и човешки гласове. Изглежда индианците слизаха към реката.