— И ви ожени за някоя грозна индианка — добави съветникът усмихнат.
— Яла беше прекрасно момиче — отвърна полковникът. — Никога дотогава не бях виждал толкова красиво създание сред индианските племена. За жалост бе червенокожа и вродената омраза не закъсня да избухне помежду ни. Впрочем, никога не бе минавало през ума ми да се женя за цветнокожа жена, жестока и дива като всички от нейната раса. В битките участвуваше в първата редица, а към пленниците се отнасяше с нечувана жестокост. Един ден брачната верига много ми дотежа и почувствувах срам, че съм се свързал с неприятел на нашата раса. Реших да побегна час по скоро и през една бурна нощ, след като оседлах големия бял кон, напуснах лагера, като се заклех никога повече да не се върна. Минаха години. Войната в Мексико ми откри щастието, което напразно бях търсил из прерията: ожених се за една красива и млада мексиканка от Сонора и си построих чифлик в Сан Фелипе, който ти вече си виждал.
— И който е един от най-хубавите в Утах — добави Джон, след което попита: — А Яла?
— Бях почнал вече да я забравям и бях се посветил изцяло на възпитанието на двете си деца, Джордж и Мери, тъй като за мое нещастие майка им почина твърде скоро, но един лош ден ратаите от асиендата ми откриха забити на стобора около къщата ми сноп стрели с върхове потопени в кръв и привързани със змийска кожа.
— Знак за индианско отмъщение. — рече Джон. — Най-после успяла да ви открие тази ужасна индианка, така ли?
— Точно така. Яла успяла да открие чифлика ми чрез арапахите, които населяват Утах и с които живеех в добро съседство. От този ден вече нямах мир и треперех за децата си. Три пъти индианците — неизвестно от къде се появяваха — се опитаха да подпалят чифлика ми и два пъти стреляха по мен, докато ловувах в прерията. Вече бях решил да продам чифлика и да се оттегля в Сонора, където нещастната ми жена притежаваше имоти, но по същото време избухна неочаквано войната между нашата и червената раса. Изненадано, правителството свика под знамената своите стари войни от Далечния Запад, най-опитните в борбата срещу индианците, и аз трябваше набързо да пристигна в този наблюдателен пост, който е един от най-важните, тъй като препречва пътя на племето сиу.
— Или по-точно — на бойците на Яла — рече Джон, който изглеждаше все по-загрижен. — Но защо големият бял кон не остана при вас?
— Защото ми бе откраднат от ония индианците, за които, както ти казах, не се знаеше откъде идват, но в края на краищата бе ясно, че са сиуси, пратени от жестоката Яла.
— И сега отново го намирате тук… Странно!
— Яла бе направила всичко възможно, за да го привърже към себе си и отчасти бе успяла. Наистина, в последно време конят се подчиняваше повече на нея, отколкото на мен.
— Имахте ли дете от тази жена?
Полковникът погледна уплашено съветника си, после каза.
— Не знам, напуснах племето три месеца след женитбата
Джон Максим раздуха огъня, напълни чашите, отново натъпга лулата си и каза:
— Тук се крие някаква загадка, която трябва да разкрием, полковник Девандел. Почвам да съжалявам, че разстреляхме онзи млад войн, който може би в крайна сметка щеше да се изпусне и да признае нещо. Вярно, остава ни малката…
— Какво искаш да правиш, Джон? — рече полковникът с тон на упрек, — Вярно е, че червенокожите са избивали и измъчвали наши деца, но ние не сме диваци.
— Вярвам, че това момиче знае много неща, господин Девандел. Ще видим…
Канеше се да докосне Минехаха, която изглеждаше, че спи дълбоко, макар от време на време да помръдваше очи, когато отвън отекнаха два пушечни изстрела, последвани от викове.
— На оръжие! Индианци!
— Проклета нощ! — викна съветникът и сграбчи карабината си, последван веднага от полковника. — Какво става? Загадката с белия кон се разнищва, какво ще кажеш Джон?
— Да побързаме, господин Девандел!
Гласовете на доброволците от границите се чуваха навред, но не последва друг изстрел, нито някой прикани повторно към оръжие. Полковникът и великанът се стрелнаха навън от шатрата и се насочиха към Прохода на смъртта, където се суетеха множество човешки сенки.
— Направете път! — извика Девандел. — Значи ни нападат? Всеки да заеме определеното му място.
— Почакайте, полковник — обади се един сержант. — Изглежда тревогата е фалшива, тъй като никой не е чул бойния вик на сиусите.
— Кой беше на пост при прохода? — попита съветникът.
— Хари и Джордж.
— Двамата трапери!… Те са момчета на място и не могат да се излъжат — рече полковникът и ускори крачка.
Прекосиха бързо поляната и стигнаха до двата предни поста, а всички останали се пръснаха в различни посоки, за да предотвратят някоя лоша изненада.