— Дали не са ни видяли като се спускаме надолу? — попита тихо Хари.
— Може би. Сигурно са били съвсем близо, когато сме тръгнали насам — отвърна съветникът.
— Ще ни открият ли?
— Не съм всевишният, за да ти отговоря, нито магьосник, за да отгатна. Сега мълчете, следете внимателно Минехаха, за да не издаде някой вик, а аз ще ида да видя какво правят ония негодници.
Промъкна се в онова черво, което представляваше тясната страна на фунията, тикайки пред себе си вярната карабина и стигна до отвора, който — както казахме — се намираше до самата повърхност на водата.
Шест индианци, въоръжени с копия и брадви, бяха нагазили реката и навлезли навътре с конете си, макар там течението да беше силно и бързо.
— Само шест! — промълви съветникът — Ако няма други зад тях, за нас ще е игра да ги отблъснем. Хайде открийте ни, мили мои!
Шестимата червенокожи цепеха водите, размахвайки гневно дългите си копия. По едно време Джон видя един от шестимата да скача от коня и се навежда, за да огледа една плитчина на речното корито. Тържествуващ вик се изтръгна от гърдите му, последван от глухата ругатня на съветника.
— Добре я наредихме — прошепна той. — Открили са следите ни и сега трябва да се оправяме с тия кръвопийци. Ако са само тия шестимата, как да е, но ако са авангарда или съгледвачите на голям отряд? Ето неизвестното.
Бавно се отдръпна на лакти и се върна при другарите си.
— Е, какво видя?
— Идват — отвърна Джон.
— Значи са ни открили.
— Още не, но съм сигурен, че след няколко минути ще спрат пред входа. За щастие нямат огнестрелно оръжие.
— Тогава лесно ще се справим. Колко са?
— Само шест.
— Два залпа и водата ще ги отнесе.
— Не бързай, Хари. Аз бих предпочел да си мълчим, послушай ме, сигурно не са сами.
— Тогава им предложи скалпа си.
— А, не, приятелю. Макар да почва да белее, държа да остане на главата ми.
— Тогава…
— Млъкни, ето ги! Пригответе се за залп. Каквото и да се случи, другояче не можем да постъпим. Но няма да стреляте преди да ви дам знак.
Вече се чуваше плясъкът на конските копита по пясъчните плитчини и гласовете на индианците. Тесният като фуния отвор на пещерата предаваше отчетливо шумовете отвън, като грамофонна тръба.
Изведнъж снопът светлина, която нахлуваше в убежището на тримата трапери и Минехаха, изгасна напълно. Едно човешко тяло се бе промъкнало през тесния отвор и препречваше пътя на слънчевите лъчи.
— Не мърдайте — прошепна бързо Джон на другарите си. Дали този шепот бе достигнал до ушите на любопитника или нещо друго, но човешкото тяло вместо да се оттегли, се промъкна още по-напред, като тикаше копието тъй силно пред себе си, че за малко Джон не бе пронизан.
Един изстрел на карабина изпълни цялата ниша с дим.
Хари бе стрелял право в главата на индианеца.
— Навън, навън! — викна Джон. — Не ни остава друго освен да приемем сражението.
Пропълзя покрай тялото на индианеца, тъй като имаше достатъчно място, стигна края на фунията и веднага откри огън срещу ездачите, които се готвеха да стъпят на земята. Вик последва изстрела и един индианец цопна в реката, а конят му бързо побегна. Другите четирима веднага се метнаха на седлата и хванаха копията си, но щом видяха да излизат от пещерата още двама въоръжени мъже, обърнаха конете и се впуснаха в галоп по плиткото речно корито, изчезвайки бързо при първия завой на реката.
— Приятели — каза Джон, докато зареждаше бързо карабината си, — вземете Минехаха и си плюйте на петите. Подобно щастие втори път няма да имаме.
Джордж отново влезе във фунията, за да измъкне малката индианка, после всички заедно изкачиха брега и се втурнаха да тичат, като от време на време поглеждаха назад, да не би някой друг отряд индианци да изскочи от гората. Чифликът на полковника вече трябваше да е наблизо. Наистина, след няколко часа усилен ход тримата трапери стигнаха до плодородни поля, където на свобода се гонеха коне от различни раси, а едри биволи спокойно си пасяха.
Отвъд реката през процепите на гората, тук-там прозираха обработени ниви.
— Давайте, давайте! — не преставаше да подвиква съветникът, който бе познал тези земи. — Индианците вече не могат да ни хванат!
Изведнъж чуха да се надигат викове иззад храстите, които ограждаха една царевична нива, после видяха доста полуголи негри да побегват с бързината на зайци, заедно с няколко метиси, които носеха на главите си широкополи мексикански сомбреро.
— Страшни индианци!… Индианци! — викаха с все гърло и бягаха като луди през плантациите покрай реката.
— Приятели сме! Приятели!… — побързаха да викнат тримата трапери.