— Сигурен ли сте, Джон?
— Избягахме им по едното чудо.
Младежът леко прибледня и погледна с уплаха и очакване сестра си.
Мис Мери бе останала напълно спокойна и веднага каза:
— Ако дойдат ще се защитаваме. Ние сме достойни чеда на баща си.
— Ех, да беше сега тук! — възкликна младежът. — Къде ли е сега? Още не сте ни казали, Джон.
— Още е на Ларамските планини — отвърна съветникът с усилие, за да изглежда спокоен.
— Със своите доброволци ли е? — попита Мери.
— Да, мис.
— И все с успех ли се сражава срещу индианците? — попита младежът.
— Вече им даде няколко сурови урока, господин Девандел.
— Да, нашият баща наистина би могъл да се нарича Лъва на Далечния Запад — каза Мери. — Винаги ми е казвал, че иска да заслужи генералската шапка с пера.
За да прекъсне този разговор, който ставаше неудобен. Джон повика управителя и му каза да вдигне всички мостове над рова. после последва двамата млади хора в един салон на приземния етаж, подреден със строга елегантност, чийто стени бяха изцяло покрити с ловни трофеи от рога на диви биволи, бизони и елени.
— Изпраща ме баща ви — каза, — за да ви предупредя, че сиусите са се заклели да разрушат чифлика и да ви заловят живи. Те вече са се договорили с Черен Казан, великият вожд на арапахите.
— Кой е казал на тези проклети индианци, че се намираме тук? — попита младежът.
— Не знам.
— Може би онази индианка, за която баща ни е бил принуден да се ожени преди години.
— Може би. С колко хора разполагате?
— Двадесетина негри и метиси.
— Преданни ли са ви?
— Вярвам, че да — отвърна младежът. — Впрочем, от техен интерес е да ни помогнат при отбраната, защото червенокожите няма да ги пощадят ако превземат чифлика.
— Я!… — възкликна в този момент мис Мери. извръщайки живо глава към вратата. — Кое е това момиче? Индианка, нали? Защо е тук?
— Дойде с нас, мис Мери — отвърна Джон. — Повери ни я баща ви. Не се грижете за тази малка пепелянка, от която ще се отървем веднага щом се появят нейните сънародници.
В същия момент Минехаха, влязла почти незабелязана, хвърли към Джон поглед изпълнен с омраза, после без нищо да каже се сви в едно люлеещо се кресло, като се покри изцяло със своята мантия.
— Какво странно създание! — откликна Мери.
— Тя е истинска дивачка, мис; една индианкасиу и нищо повече. Господин Девандел. вече достатъчно говорихме, а нямаме време за губене, индианците не са далеч, защото от сутринта са по петите ни. Но нека, преди това, ви представя братята Хари и Джордж Лимптон, двама трапери, които вашият баща ви препоръчва и чиито карабини ще създадат много главоболия на червенокожите. А сега, да се приготвим за отбрана. Дори ми се струва, че дочувам бойния вик на хората на Черен Казан.
— Още една дума, Джон — каза младежът, след като се бе ръкувал с двамата трапери. — А какво ще стане с добитъка, който пасе покрай бреговете на реката?
— Сега не мислете за него, господин Девандел. Разбирам, че ще се разпилее едно богатство, но вашата кожа и тази на сестра ви струват повече.
В същия миг отвън долетяха няколко изстрели на карабина последвани от виковете:
— На оръжие! На оръжие!
Джон, двамата трапери и децата на полковника се втурнаха навън, силно възбудени, защото никой от тях не бе очаквал индианците тъй бързо.
Водени от управителя, който вече бе наредил да вдигнат трите моста над рова, негрите и метисите се пръснаха покрай стобора, от чиято вътрешна страна имаше обходни проходи, покрити с навес от яки греди, за да може по-добре да се защитава укреплението и да се оказва бърза подкрепа на онези места, където опасността е най-голяма.
Всички бяха въоръжени с превъзходни карабини, пистолети и брадви, и изглеждаха решени да окажат силна съпротива, убедени, че не ги очаква никаква милост от бойците на Черен Казан. Двама от часовите вече бяха открили огън към гъстата борова гора, в чийто край се бяха показали няколко червенокожи ездачи, най-вероятно разузнавачи. След като огледа обстановката, съветникът се обърна към сина на полковника:
— Не вярвам да ни нападнат през деня. Дошли са само да наблюдават. Засега ще се задоволят да плячкосат добитъка на асиендата.
— Повече от хиляда глави — каза младежът, поклащайки глава.
— Баща ви е достатъчно богат, за да мине и без тях.
— Не отричам, Джон. Впрочем, бях се примирил да ги загубя след обявяване на войната от страна на трите племена. Би ми било невъзможно да ги изведа през прерията, пазена от червенокожите. Но се питам ще се задоволят ли само с отвличане на добитъка?
— Не, господин Девандел — отвърна съветникът. — Повече ги блазнят нашите скалпове, уверявам ви.