— И все пак би трябвало да се задоволят с добитъка…
— Ех… не познавате Черен Казан, или по-точно онзи, който води ордите на сиусите. Ще ни нападнат настървено, бих казал отчаяно и няма да си отидат, преди да заловят вас и сестра ви.
— Толкова ли ни мразят?
— Какво може да очаквате, вие сте децата на полковник Девандел, човекът, който винаги е бил най-големият враг на червената раса, пък и … има и друго, което сега не мога да ви кажа. Не случайно баща ви ме изпрати тук.
— А много ли са индианците?
— Две племена. Много работа ще ни отворят и трудно ще се отървем от тях, господин Девандел. Двадесет души за отбрана на асиендата не са кой-знае колко.
— Какво ме съветвате да правя, Джон? Вие имате опит в тези сражения.
Съветникът не отговори. Изправен върху вътрешния парапет на стобора и облегнат на карабината си, погледът му бе вперен в памуковите плантации, с бели цветове.
— Господин Девандел, какво правите с памуковите семена? — попита той неочаквано младежа, който продължаваше да чака отговора му.
— Извличам масло, с което през зимата захранвам печките.
— Разполагате ли с достатъчно количество от него?
— Петнадесетина бъчви и повече, ако не се лъжа.
— А имате ли големи съдове или казани?
— Да, Джон.
— Наредете да ги напълнят и сгреят добре.
— Какво искате да правите, Джон? — попита учуден момъкът.
— Врящото масло ще послужи, за да сгреем добре гърбовете на арапахите и сиусите. Побързайте, господин Девандел, остават само няколко часа до залез и нощта няма да мине без индианците да се опитат да се нахвърлят отгоре ни.
Изведнъж направи някакво движение и се обърна към двамата трапери, които си приказваха зад него с мис Мери
— Минехаха къде е? — попита ги.
— Коя е тя? — попита синът на полковника.
— Малката индианка.
— Защо ви тревожи тази млада червенокожа?
— Вие не я познавате, господин Девандел Джордж, Хари, идете да я потърсите, докато аз подготвям отбраната. За сега присъствието ви не е необходимо.
Двамата трапери, които знаеха с какво хитро момиче имат работа, се стрелнаха към къщата, но останаха смутени, когато не я намериха в салона. Минехаха беше изчезнала.
— По дяволите! — изруга Хари и сви юмруци. — Къде ли е избягала тази малка пепелянка? Повече се страхувам от нея, отколкото от Черен Казан. Ако бях на мястото на Джон щях да я вържа за един бор, за да нахраним ястребите урубу. Хайде да я потърсим, Джордж.
Към тях се беше присъединил и управителят, за да ги води.
Двамата трапери огледаха стаите на първия етаж, после горните, като обърнаха всичко наопъки, дори преровиха тавана без да открият следа от дъщерята на Яла.
— Хитрушата е побегнала! — каза Хари, който не изглеждаше толкова загрижен, колкото би трябвало да бъде, защото предпочиташе тя да е по-далеч.
Все още неубедени, минаха през конюшните, после през навесите, затлачени с чували, пълни с царевица и планини с памук, под които бе лесно да се скрие, но и това не даде резултат.
— Да не се занимаваме повече с нея — каза Джордж. — Щом си е отишла, толкова по-добре.
— Но къде е могла да избяга, след като мостовете бяха вдигнати? — попита Хари.
— Нали знаеш, че червенокожите са ловки като маймуни. Сигурно се е покатерила по стобора и се е спуснала в рова. Може би се крие в треволяка по дъното му. Да върви по дяволите!… Толкова по-зле за нея, щом иска да получи един душ от врящо масло.
Вече убедени, както и управителят на чифлика, че малката дивачка се е възползувала от момента, в който никой не е мислил за нея, за да догони сънародниците си, двамата трапери се върнаха на двора, където Джон и синът на полковника трескаво подготвяха отбраната.
Зад укрепения стобор гореха много огньове, а над тях къкреха казани и тенджери с памучено семе, което издаваше непоносима смрад. Някои от негрите непрекъснато ги пълнеха с черпаци, чиято дръжка бе много дълга.
Междувременно покрай укрепения стобор бяха заели място другите, заедно с метисите, но всички те показваха възхитителен войнски жар — трябваше да защитят скалповете и кожата си.
По края на боровата гора се показаха други индиански ездачи, които нахално препускаха и стреляха наслуки, без обаче да дръзнат да се приближат. Друга една група бе слязла по брега и отвлякла голяма част от добитъка в гората, но защитниците на асиендата вече се бяха примирили с тази загуба, понеже не им достигаха сили да попречат на този грабеж. Джон се беше опитал да изпрати няколко куршума срещу тях, но без успех, тъй като разстоянието бе значително, а теренът — осеян с дървета.