Няколко пушечни изстрели, последвани от викове и врява, го предупредиха, че индианците се подготвяха за нападение над асиендата. Доста от индианските отряди, възползувайки се от дълбокия мрак, бяха проникнали до плетовете на плантациите, откъдето бяха започнали да стрелят по защитниците на мостовете.
— Никой да не отговаря на огъня! — бе заповядал Джон. — Боеприпасите ни са много оскъдни, за да ги хабим напразно, а аз разчитам повече на маслото, отколкото на оловото.
В течение на още половин час индианците продължаваха да гърмят, но тъй като бяха по-опитни в лъка, отколкото в карабината, не постигнаха друг успех освен да вдигат голям шум и олелия. Впрочем, оградата се състоеше от дебели, тясно прилепнали един към друг дънери и куршум мъчно би могъл да проникне през тях, особено на разстояние от петстотин-шестсотин метра Като се надяваха, че са направили тук-там пробив, червенокожите побързаха да се метнат отново на конете си. Основното им ядро, водено от помощник вождовете, се придвижи напред за решителна атака. Известно време още продължи шумната стрелба, после петстотинте или шестстотинте ездачи пуснаха мустангите си в кариер, прескачаха преградите на плантациите и се насочваха стремително към асиендата, изпълвайки околността с ужасни викове.
Стигнали на двеста метра, червенокожите бойци започнаха да обикалят в колона около оградата на асиендата, и като описваха широк кръг продължаваха да стрелят. Защитниците бяха открили огън на свой ред с надежда да изтънят редиците на тия демони. Негрите и метисите се съревноваваха кой по-напред да се изложи на куршумите на врага, окуражени от присъствието на съветника, на двамата трапери, на своя млад господар и мис Мери, но това далеч не бе достатъчно, за да бъдат възпрени непокорните ездачи на прерията. Макар едни да падаха, други продължаваха своя бяг, като продължаваха да стрелят и полека-лека да свиват кръга.
Асиендата вече бе затворена в безпощаден кръг от огън и желязо.
След няколко сполучливи залпа, Хари и Джордж се присъединиха към Джон, който, застанал между двете деца на полковника, стреляше непрекъснато.
— Трябва ли да ги оставим да приближат? — попита първият. — Малко сме, за да издържим на огъня им. Вече няколко негри паднаха.
Съветникът се почеса ядосано по главата.
— Прав си, приятелю — отговори след кратко мълчание. — По-добре да опитаме на гърба им дали маслото е горещо
— А Яла не я ли видя?
— Не. Джон
— Тя ръководи бойните операции между Лява Ръка и Черен Казан, а златотърсачът върви след нея.
— Стрелях три пъти в нея без да я улуча; като че ли Великият Дух закриля тази ужасна жена.
— Да прекратя ли огъня?
— Да, Хари Да се престорим, че боеприпасите ни са на привършване и да ги оставим да започнат настъплението си.
— Но като видят рова ще спрат.
— Надявам се да се спуснат в него и точно тогава ще ги опърлим с врящото масло. Иди да затихнеш малко огъня, Хари.
Траперът се втурна през обходните мостове, съобщавайки заповедта на негрите и метисите. Няколко минути след това усилената стрелба на защитниците започна да затихва и скоро почти спря.
Индианците, които за момент не бяха отслабили своя бяг около рова, нито своята стрелба, повярваха, че защитниците на асиендата наистина са привършили боеприпасите си, бързо затегнаха кръга и стигнаха до ръба на рова. Петдесетина и повече бойци без да се бавят се хвърлиха на земята, като оставиха конете си да препускат без ездач, и грабнали томахавките, тези страшни бойни секири, с които си служат необикновено ловко, се хвърлиха в рова, с надежда да се изкачат по отсрещния бряг и стигнат до стобора.
Това беше очакваният момент от Джон.
Докато една част от защитниците, водени от двамата трапери и от сина на полковника подновиха адската стрелба, няколко негри бързо се изкачиха по мостовете, мъкнейки казаните. Потоци врящо масло се изляха над гърбовете на червенокожите, които прекосяваха задъхани рова. Страхотни, нечовешки викове се издигнаха пред стобора. Пламтящият душ се бе излял над група бойци, които бяха стигнали до отсрещния скат на рова. Ужасно обгорени, нещастните падаха един връз друг. Те виеха сърцераздирателно и се гърчеха като змии сред тревата и калта, която покриваше дъното на рова. Никой не можеше да им помогне, нито самите те бяха годни да се оттеглят, защото маслото ги бе ослепило.
Като видяха другите казани, готови да бъдат изляти, другарите им спряха с неописуем ужас, изписан по лицето, и с един скок само се върнаха обратно; с викове, издаващи уплахата им, те изкачиха отсрещния бряг.
За известно, макар и съвсем кратко време, асиендата бе спасена. Но до кога?