Яростният пристъп на индианците, който би трябвало да свърши със завземането на асиендата, след този първи неуспех, замря. Наличието на рова, което те вероятно не бяха забелязали, а и широчината му, която конете не можеха да прескочат, но най-вече врящото масло, обгорило живи двадесетина от най-смелите им бойци, ги принуди да прекратят атаката. След като изпразниха за последен път карабините си, отрядите от сиуси и арапахи се оттеглиха в безпорядък към боровата гора, за да не се излагат на излишни загуби.
Яла, Лява Ръка, Черен Казан и Червен Облак се оттеглиха последни, излагайки се с неподражаема смелост на изстрелите на двамата трапери и на съветника — изстрели, които по истинско чудо бяха отишли напразно.
— Е, Джон, вярвате ли, че ще нападнат отново, след суровия урок, който получиха? — рече синът на полковника, когато и последните индианци изчезнаха в мрака.
— Господин Девандел — отвърна съветникът и поклати глава, — те са поне петстотин, а петстотин червенокожи, решени да съберат урожай от скалпове, могат да всеят страх дори в цял полк доброволци от границите.
— Значи вярвате, че повторно ще се върнат в атака?
— Водят ги Яла, Лява Ръка и Черен Казан, а аз знам колко струват те.
— И все пак, след вашето чудно хрумване…
— Колко масло имате още?
— Пет или шест бъчви.
— И нищо друго?
— Нищо.
— Но сигурно имате много бали памук.
— О, да, колкото искате.
— Хм… Кой-знае… Може би ако напълним рова с огън бихме успели да ги държим няколко дни настрана… но после?
— Никой ли няма да ни дойде на помощ?
— Е, ще дойдат… но кога?
Изведнъж направи неопределено движение.
— Какво искахте да кажете, Джон? — попита младежът, на когото не бе убегнал жестът на съветника.
— Преди да напусна баща ви, чух да се говори, че правителството натоварило полковник Чивингтон да прекоси прериите на Сенд Крик с доброволците от 3-ти Колорадски полк.
— Дали е влязъл в бой или още се намира отвъд Арканзас? Все пак е много далеч от нас — каза младежът с въздишка.
— Знам, господин Девандел, и тъкмо затова не очаквам от този полковник никаква помощ, макар златните реки на Колорадо да не са толкова далеч, колкото мислите.
— Значи трябва да отстъпим пред напора на червенокожите?
— Последната дума още не е казана. Да се поверим на бог и на смелостта на хората ни.
— Вие познавате тази жена, която ръководеше атаката, онази с бялата наметка, нали? Кажете ми, Джон.
— Не я познавам — отвърна съветникът.
— Но защо сиусите имат за вожд жена?
— Кой-знае? Не познавам бойците от планината.
— Все пак имам едно лошо предчувствие, Джон.
— Какво, господин Девандел?
— Че тази жена е познавала баща ми.
— Не знам — отвърна съветникът.
— Вие знаете, че е бил принуден да се ожени за индианкасиу преди брака си с майка ми.
— Не знам дали наистина е била сиу, господин Девандел, но не отричам, че съм чувал да се говори, че преди баща ви имал за жена червенокожа, следствие на не знам каква необикновена случка.
— Дали не е тази, която ръководеше нападението?
— Не знам, господин Девандел.
— Както ви казах, не се страхувам за мен, а за сестра ми.
— Червенокожите трябва първо да минат през труповете ни, а още не сме умрели.
— Но ще подновят атаката си.
— Е, ще видим.
— Ако баща ми беше тук с доброволците си…
За да прикрие вълнението си и избегне някакъв отговор, съветникът се наведе над стобора. От рова идваха глухи стенания. Изгорените бойци на прерията все още шаваха в последен, предсмъртен гърч. Те бавно гаснеха сред калта на дъното на рова, която отчасти облекчаваше болките им, като от време на време издаваха вой, приличен на този на вълци, когато освирепели от глад, нападат колите на заселниците.
Джон се облегна на карабината си и най-подир каза на сина на полковника:
— Ще почакаме.
Небето бе покрито с гъсти облаци, които светкавиците от време на време осветяваха зловещо. Гръмотевиците ечеха все повече, големи капки дъжд почнаха да падат, и да чукат по навесите на асиендата и покрива на къщата. Негрите и мулатите криеха под ризите си ударниците на карабините си, понеже се страхуваха, че червенокожите могат да нахълтат всеки миг отново в рова. Но страховете им не се оправдаха. Индианците се бяха оттеглили в боровата гора, където запалиха огромни огньове, вероятно да изпекат воловете и овните на полковника, сякаш да си отмъстят за претърпяната загуба.
Вяла надежда започваше да прониква в душите на защитниците, че може би индианците са решили да се откажат от повторна атака, но още при първите слънчеви лъчи, когато небето едва просветляваше, петстотинте ездачи отново се появиха в края на гората, разделени на две големи колони. Всички мъкнеха големи борови клони, вероятно да хвърлях над рова, да им послужат като мостове.