Като видя настъплението им, младият Девандел погледна с тревога съветника, облегнат на карабината си.
— Какво ще кажете, Джон?
Великанът трепна, прокара няколко пъти ръка по челото си и вместо да отговори, попита:
— Колко коне имате в конюшните?
— Тридесетина, Джон.
— Яки ли са всички?
— Истински мустанги, навикнали на дълги преходи.
— Въжета имате ли?
— Колкото искате.
— А брадви и триони?
— Също, но за какво ви са?
— Господин Девандел — каза великанът бавно, — ако останем тук, преди още да настъпи нощта скалповете ни ще красят щитовете или гамашите на червенокожите. Нито врящото масло, нито карабините ни ще успеят да върнат пълчищата им.
— Да не би да замисляте бягство?
— Да, и то неочаквано.
— Как?
— Оставете тази работа на мен. Оставам ви десет души, другите взимам с мен, заедно с двамата трапери. Нещата няма да траят дълго и преди индианците да се усетят ще сме готови да се измъкнем.
— И вие вярвате, че ще можем да се измъкнем през тия две колони червенокожи?
— Надявам се, ако всичко мине добре.
— А после?
— Нека ни гонят. Нашите коне не са по-лоши от техните.
— О, да.
— Дори далеч по-отпочинали. Открийте огън на дълго разстояние, господин Девандел и четвърт час не разчитайте на мен.
След тези думи съветникът напусна моста заедно с двамата трапери и шестима негри и мулати.
Междувременно индианците приближаваха, но без много да бързат, като понякога надаваха бойния си вик, с явното намерение да сплашат защитниците на асиендата.
Гордата Яла водеше една от колоните заедно с Лява Ръка, възседнала прекрасния си бял кон, който рязко се отличаваше между всички останали, предимно червеникави или черни. Носеше великолепната си наметка, която се спускаше като царска мантия, а карабината си държеше с опрян приклад върху врата на жребеца. Ужасната жена приближаваше безстрашна, с презрителна усмивка на устните си, без дори да отмести глава, когато някой куршум просвирваше край нея.
Черен Казан и Червен Облак водеха другата колона.
Стрелбата ставаше все по-гъста. Вихрушката от куршуми се изсипваше над асиендата, които се забиваха в гредите и тракаха препуснаха, обвивайки се в дим и огън. Ужасни крясъци и викове съпровождаха бесния кариер на конете.
Стрелбата ставаше все по-гъста. Вихрушката от куршуми се изсипваше над асиендата, които се забиваха в гредите и тракаха по покривите. Макар и добре прикрити зад мостовете, негрите и метисите падаха един след друг. Вярно е, че също много индианци се свличаха от седлата и оставаха неподвижни върху тревата, както и много от конете им падаха възнак, за да не се изправят никога повече.
Подпомогнат от двамата трапери и шест-седем души от асиендата, през това време Джон работеше усилено. Беше изкарал от конюшните тридесетте коня, все прекрасни животни, грижливо подбрани сред най-добрите, които преди свободно са пасели из полята на чифлика, беше ги разположил в две редици зад стобора, откъм страната на реката и прекарал през мундщука на първите петнадесет здраво въженце, за да им попречи да се разпръснат щом се видят на свобода. Докато негрите удържаха двете редици коне, Джон с брадва в ръка, следван от двамата трапери, мина под моста, храбро защитаван в същия миг от сина и дъщерята на полковника, и започна да сече с все сила траверсите, които свързваха главните греди на стобора. Отслабена в протежение на десетина метра поради липсата на подпори, оградата взе да се клати. Тежко на защитниците й, ако в този момент индианците бяха нападнали откъм тази страна! За миг биха се озовали вътре в асиендата без помощта на стълби. За щастие на нашите хора, червенокожите още не бяха се хвърлили в атака, макар да бяха на няколко крачки от рова Страхувайки се да не би отново да опитат врящото масло върху гърбовете си, те искаха по-напред да извадят от строя колко го се може по-голям брой от обсадените чрез усилена стрелба.
Джон беше вече на края на подготовката си. Въпреки градушката от куршуми, която не преставаше да вали над асиендата, той се изкачи на моста и стигна до децата на полковника, около които се бяха струпали последните защитници.
— Да тръгваме, господа! — извика с мощния си глас, за да надвие шума на гърмежите. — Който остане е загубен! След четвърт час индианците ще бъдат тук и ще скалпират когото си искат.
— Наистина ли искате да направите опит за пробив, Джон? — попита младият Девандел и погледна загрижено сестра си, която не преставаше да стреля с малката си карабина и да дава пример за необикновено самообладание.