— Е, какво Хари? — попита полковникът, зареждайки карабината си.
— А, вие ли сте, господин Девандел! Много странни неща стават тази нощ. Сиусите изглежда не са далеч, защото ето един от тях, който се строполи точно над големия бял кон.
— Друг индианец ли?
— Да, полковник — отвърна Джордж.
— Застреляхте ли го?
— Трудно е някой да убегне от нашия мерник — рече Хари. — Що за трапер е оня, дето няма да улучи… Но… я виж, Джордж!
— Нощна Птица!…
— Няма го!
— Отмъкнат е под носа ни, без да се усетим.
— Как е възможно! — възкликна полковникът, стреснат.
— Вижте и вие, господин Девандел — каза Хари. — Разстреляният вече не е на скалата, за която го бяхме вързали.
— Прокълната нощ! — викна съветникът. — Краят на света ли идва?
— Къде е индианецът, който казвате, че сте застреляли?
— Тук е, проснат до белия кон.
Полковникът постави длани около устата си и извика да го чуят всички:
— Внимавай! Индианците са наблизо! Отваряйте си очите! След това взе големият морски фенер, от съветника и се наведе над белия кон. Гол като червей, един индианец на средна възраст, с крайници намазани със слънчогледово масло и меча мас, за да може по-лесно да се изплъзне от прегръдката на врага, лежеше край животното, скрил едната си ръка под попона от син плат, който му служеше за седло.
Преди още полковникът да каже каквото и да е, съветникът се хвърли върху трупа и сграбчи тази ръка.
— Аха! — възкликна веднага. — Ето какво се е опитал да скрие проклетникът, и което ние въобще не бяхме се сетили да търсим. Тук ще открием ключа на тайната.
Разтвори с мъка дясната ръка на умрелия и измъкна от там някакъв лист измежду вкоченените му пръсти. Но преди още да бе заглъхнал тържествуващия му вик, от дъното на прохода, обвит с мъгла, долетяха остри, пискливи изсвирвания.
— Свирят с икишоти! — викнаха защитниците на границата, прибледнявайки.
В нощната тишина това изсвирване, което се повтаряше на често от бойните свирки на индианците, изработени от човешки пищялки, бе произвело у всички угнетяващо чувство. Значи сиусите бяха наблизо — тия ужасни бойци, които сами струваха колкото шайените и арапахите заедно. Полковник Девандел излезе колкото възможно по-напред, опита се да различи нещо сред мъглата, която започваше да пълзи нагоре, после каза:
— Съберете се всички в теснината и се прикрийте зад скалите.
Позицията е добра и лесно няма да я превземат. Изчакайте ме пет минути и ще се върна при вас, за да победим или да умрем. Джон, да идем в палатката:
— Веднага, полковник.
— У теб ли е онова листче?
— Да.
— Да идем да видим какво съдържа.
Тъй като храбрите доброволци, окопитени от първоначалния смут, започнаха да ограждат изхода на прохода, който за щастие беше тесен и защитен от огромни скали, полковникът и неговият съветник се върнаха тичешком в палатката, обзети от силно любопитство.
Когато влязоха малката индианка още спеше, или се преструваше, че спи.
— Дай ми листа, Джон — рече полковникът, потръпващ от предчувствие за предстояща беда.
— Ето го, господин Девандел — отвърна гигантът. — За да рискува индианецът живота си сигурно съдържа важни неща.
Полковникът разгърна листа на мазни петна и закова погледа си върху него. Веднага от гърдите му се откъсна ужасен вик и го обзе тъй силно вълнение, че той, войникът, привикнал на най-страшни изпитания, трябваше да се хване за един кол на шатрата.
— Господин Девандел! — възкликна съветникът, изплашен.
— Какво ви е?
— Казах ти — каза полковникът и глухо изхълца. — Децата ми… децата ми!
— Отвлекли ли са ги? — попита великанът и прибледня.
— Може би още не, но този лист нарежда на Лява Ръка, великият вожд на арапахите, и на Черен Казан, другият вожд, да разрушат чифлика и отвлекат децата ми преди да се съберат с шайените.
— От кого е дадена заповедта? — От Яла. Ех, бедните ми деца!
Съветникът повдигна края на палатката, за да послуша чуват ли се още икишотите, после успокоен от тишината, която цареше в Прохода на смъртта, напълни чаша с джин, подаде я на вцепенения още полковник и му каза:
— Хайде, пийнете първо малко, господин Девандел, и да поговорим, докато сиусите не са ни нападнали. Не смятам, че има причина за толкова голяма тревога, след като сме имали щастието да пресечем пътя на Нощна Птица и да го застреляме. Чифликът ви се намира на бреговете на Соленото езеро и до там има доста дни път.
— А ако вече е минал друг куриер? — попита нещастният полковник.
— Щяхме да го видим.
— Може да е взел друг път, по-дълъг, но по-сигурен. Ти знаеш как бързо яздат тези дяволски индианци, когато са върху своите мустанги. Спират само за няколко часа през нощта.