— Ще ми кажеш ли поне ти, подли златотърсачо? — викна Хари на Червен Облак.
Вождът на гарваните го погледна за миг, после отвърна:
— Щом моята жена не ти отговори, как искаш да знам аз? След тези думи пусна коня си в кариер, за да догони началото на колоната.
Хари неволно нададе вик.
— Негова жена!… Ах, нещастник! Сега разбирам защо закриляше и се грижеше толкова за Минехаха! Нека ме убие, защото ако се изскубна от ръцете му, заклевам се в живота си, че ще изтръгна сърцето му!
— Мъжът на Яла! — бе възкликнал прибледнял Джордж. — Никога не бих предполагал!… А ние го приехме като брат, закриляхме го и разделяхме с него скромния си войнишки залък…
— Той ни е предал и довел арапахите да ни заловят, братко — каза Хари.
— А ние, глупци, да не забележим, че е индианец!
— Излъгали сме се.
— Ах, нещастни ние!… Яла и нейният мъж!
— И Минехаха на всичкото отгоре, по-жестока от майка си!
— Млъкни! Децата на полковника наближават, да не ги плашим.
Двамата млади хора не бяха забелязали нищо, тъй като до този момент бяха останали зад група сиуси, и когато се изравниха с двамата трапери не им зададоха никакъв въпрос.
Слънцето бе залязло и луната се показа, отразена в романтичните очи на прерията, тези малки езерца, скрити между тревата.
Индианците продължаваха да препускат, като се стараеха да не вдигат много шум, сякаш се страхуваха от неприятна изненада, макар да бяха доста далеч от Арканзас. Вместо да се насочат на изток, решително свиха на север, и учудиха до немай-къде двамата трапери, които си блъскаха главата, за да открият целта на това препускане към места, където поне за момента, не беше вероятно да срещнат никакъв отряд от американската кавалерия. А нали червенокожите бяха обявили война на бледоликите и яростно им се заканваха
Вече наближаваше полунощ, когато в прерията се появиха светли точки Изглежда по ония места се бе установил голям индиански лагер. Хари, който познаваше отлично местата през които минаваха, щом зърна огньовете, не можа да подтисне вика си на изненада.
— Джордж! — възкликна. — Може много да се лъжа, но ми се струва, че ни водят в едно добре известно за нас място.
— Къде?
— В Мисията.
— В онази, в която се крихме от нападението на вълците ли?
— Да, братко.
— И защо ни водят там?
— Ще ти отговоря като Яла: ще узнаеш по-късно. Колоната на индианците се впусна в галоп, забързана да стигне блещукащите огньове в дълбокия мрак, които обещаваха богата вечеря.
Хари не се бе излъгал Червенокожите бойци се насочваха към порутената Мисия
Около развалините едно от племената на шайените, съставено от почти двеста бойци и стотина жени с много деца, беше установило тук голям лагер с множество разположени наоколо шатри.
Индианците от изток поздравиха с възторжени викове хоуг, хоуг съюзниците си от планината и от запад, и особено Яла, считана вече от всички за най-силния водач на въстанието на червенокожите.
Щом въодушевлението стихна и всички слязоха от конете, Лява Ръка се насочи към четиримата пленници, които също бяха свалени от седлата, и им каза:
— Последвайте ме, ако ви е мил живота.
— Къде? — попита Хари.
— В подземието на онази стара църква.
— И тук можете да ни пазите.
— Не, там ще бъдете на по-сигурно — отвърна вождът със зла усмивка.
— Помни, че си се заклел пред Великия Дух.
— Да пощадя скалповете ви ли? А, да, почти бях забравил.
Десет бойци с факли от борина ги бяха заобиколили и ги заблъскаха грубо към Мисията, чиято църква изведнаж светна отвътре. Щом влязоха в нея нещастните пленници зърнаха Яла и Червен Облак, хванали Минехаха за ръка от двете й страни, после Черен Казан и доста шайенски вождове.
— Сеньор Хари — каза синът на полковника с треперящ глас, — какво става тук?
— Не знам, господин Девандел, но не искам да крия, че и мен ме е страх!…
Присъствуващите прекосиха църквата и се спуснаха по стълбите, които водеха в подземието, познато на двамата трапери от битката им с глутниците настървени черни вълци. Около огъня, който осветяваше криптата, седяха четирима часови сиуси и пушеха спокойно лулите си.
— Къде е? — попита ги Яла.
— Там — отговориха бойците, като бързо се изправиха и показаха един ъгъл в подземието, където сред куп трева неясно се очертаваше някаква човешка фигура.
Яла взе една факла, удари я в пода, за да засили пламъка й, запъти се към онзи ъгъл и го освети.
Заслепена от тази неочаквана светлина, човешката фигура се изправи и нададе зловещо стенание. Нещастникът беше едър мъж, с дълга бяла брада и набръчкано лице. Ужасно бе човек да го погледне! Главата му нямаше нито косъм, а покрита с гадни струпеи съсирена кръв върху голия череп Този човек бе скалпиран, но смъртта го бе пощадила.