— Вярно е това, господин Девандел — каза съветникът, леко угрижен, — но бихме могли да изпреварим тези куриери, принудени да заобиколят цялата планинска верига. Вие не можете да напуснете поста си, поверен ви от правителството. Бихте отворили пътя към Колорадо за всичките орди на сиусите.
— И няма да го напусна — отвърна Девандел, избърсвайки потното си чело. — Но как да оставя тези тигри на прерията да скалпират децата ми?
— Имате право.
— Как ме съветваш да постъпя?
— Да ме изпратите с няколко другари в чифлика на Сан Фелипе, за да спася децата ви, преди Лява Ръка да може да приеме куриерите на Яла.
— Ще можеш ли да се нагърбиш с такава тежка задача? Нали знаеш, че всички прерии са в ръцете на въстаналите?
— Ще внимавам да не се срещна с тях, а знам, че още има по някой дилижанс Кампа, който евакуирва фермерите. Така, ще бъдем мнозина поне до бреговете на голямото Солено езеро.
— Кои искаш за другари?
— Хари и Джордж, двамата трапери от прерията, които са смели и честни другари, запознати издъно с хитростите на червенокожите и най-вече защото притежават мустанги не по-лоши от моя.
— Ще приемат ли?
— С мен ще дойдат веднага.
— Излагат скалповете си на опастност.
— Но и ще знаят да ги защитят, понеже са добри стрелци. Полковник, да не губим време, да използуваме краткото примирие, което ни дават сиусите.
— А тази девойка?
— Ще я взема със себе си, господин Девандел. Ако е дъщеря на някой вожд, дори да не е Лява Ръка, ще бъде ценен заложник в моите ръце, защото изобщо не е вярно, че индианците не се интересуват от челядта си.
— Ти, който си бил толкова години между тях, знаеш това по-добре от всеки друг.
— Отивам да извикам двамата трапери и да оседлая конете.
— Какво мога да сторя за теб, добри ми Джон?
— Позволете ми да спася децата ви, полковник — отвърна съветникът. — Аз съм войник и трябва да ви се подчинявам; във война сме и всички трябва да се сражаваме.
— Побързай, приятелю.
Великанът взе едно огромно седло, карабината си и чифт револвери с много дълга цев, който окачи до ножа си, после излезе почти тичешком, а през това време полковникът взе да буди момичето и да го развързва
— Приготви се да заминеш — рече й.
Минехаха разтвори широко черните си, хитри очи, които неустрашимо вторачи в полковника.
— За къде? — попита.
— Ще те заведат при Лява Ръка.
— Но нали Нощна Птица е мъртъв!…
— Има други, които ще се нагърбят да те заведат при арапахите.
— Индианци ли?
— Бели.
— Ти ли?
— Не, моя малка, аз трябва да пазя границите от сиусите.
— Значи ти си вождът, който препречва пътя им през прохода.
— Кой ти го каза?
— Нощна Птица.
— Страх ли ги е сиусите от мен?
— Ще се радват ако се махнеш далеч от тук.
— Говориш като жена, не като момиче.
Минехаха разтърси рамене, стисна юмруци под тежката си наметка от див овен и стрелна полковника със свиреп поглед.
— Защо искаш да ме отпратиш? — попита. — Приятно би ми било да остана при теб.
— Защо? Лява Ръка не те ли очаква?
— Обичам белите хора, а великият вожд на арапахите може да ме чака без да се тревожи.
— Негова дъщеря ли си?
— Не знам.
— Как така живееш сред индианците сиу щом си от арапахите?
— Не знам.
— Нощна Птица да не ти е брат?
Малката индианка се загърна още по-плътно с наметката, после повтори за трети път:
— Не знам.
— Не бяха ли те дали при една жена?
— Да.
— Яла, дъщерята на вожда МохатиАсах, нали?
— Не знам как се е казвала — отвърна индианката.
— Висока, мургава, с огнени очи.
— Струва ми се, че да.
— Говори най-после! — викна полковникът, бесен.
— Нищо не знам, още съм малка.
— Кажи ми поне какво правят сиусите.
— На оръжие са, това е всичко.
— И чакат да се съберат с шайените и арапахите, за да продължат безчинствата си, нали?
— Ох, не знам.
В този миг вън се чу конски тропот, а след това гласът на съветника:
— Господин Девандел, ние сме готови да потеглим. Полковникът бързо излезе от шатрата. Джон и двамата трапери бяха отвън, въоръжени до зъби.
— Вашите последни наставления, господин Девандел. Побързайте, защото изглежда, че сиусите се готвят да форсират прохода — каза съветникът и добави: — Струва ми се, че тази нощ ще бъде тежка за всички ни.
— Спаси децата ми, нищо друго — отвърна полковникът. — Ако не можеш да опазиш чифлика, остави го на индианците и бързай да се върнеш час по-скоро.