— Какви ги приказваш?
— Аз съм почти знаменитост, за това приказвам.
И сякаш в потвърждение на думите му, две млади жени, понесли розови пазарски торби на „Виктория Сикрет”, се втурнаха към него.
— Кини!
Той я изгледа кръвнишки.
— Видя ли какво направи?
— Няма да се бавя. Обещавам – избъбри Ема и изчезна.
И удържа на думата си, но когато се върна, го завари заобиколен от малка тълпа и явно изнасяше импровизирана лекция по голф.
— След като сте замахнали, се постарайте да отпускате ръката бавно и плавно. Ако искате да наберете скорост, докато минавате през…
Тя улови погледа му, но въпреки протестите му отпреди малко, Кени, изглежда, се наслаждаваше на славата си и не бързаше да се отърве от почитателите си. Затова Ема хлътна в магазин за аксесоари и добави към покупките си няколко евтини бижута. Кени най-после се избави от феновете си и я поведе към колата.
— А сега татуировката – обяви тя, щом отново поеха по магистралата.
— Ти май наистина си сериозна за това?
— Напълно.
Спътникът й се замисли за кратко.
— Добре, щом като толкова настояваш, ще ти помогна. Но ще ми отнеме малко време, за да намеря място, където можем да сме сигурни, че ще използват стерилни игли.
— Игли?
— И как смяташ, че се правят татуировките?
— Да, разбира се. Искам да кажа… зная, че се използват игли. Просто ти произнесе думата така, че тръпки ме полазиха.
— Доста ще боли, кралице Елизбет. Така че, ако не издържаш на болка, най-добре се откажи от идеята.
— Едва ли ще е толкова болезнено.
Изсумтяването му не беше особено окуражаващо.
— Ти просто се опитваш да ме изплашиш.
— Е, извини ме, задето проявявам загриженост и съпричастност.
— Ха!
— Добре. Печелиш. Ще потърся тъпото студио, след като те откарам в библиотеката.
Първата умна мисъл, която му бе хрумнала.
— Отлична идея.
Отправиха се към Стейт Феър Парк, където се намираше Историческото общество на Далас, помещаващо се във внушителна Т-образна сграда, наречена „Хол ъф Стейт”. Ема слезе от колата на паркинга, след като се разбраха да се срещнат в три часа.
Макар че смяташе веднага да се отправи към канцеларията на Историческото общество, тя установи, че има твърде много неща, които иска първо да разгледа. Посвети доста време да изучава гигантските фрески по стените на грандиозната, висока четири етажа мемориалната зала, изобразяващи историята на щата от 1528 година до наши дни. Когато най-после пристигна в канцеларията на Историческото общество, бе посрещната топло и прекара следващите няколко часа, сравнявайки записките от дневника на лейди Сара с други източници от същия период. Погълната от изследването си, тя загуби представа за времето и се появи на уреченото място за срещата с Кени с петнайсет минути закъснение.
Кадилакът и вбесеният му шофьор вече я очакваха.
— Закъсня! Мразя да се закъснява!
— Честна дума, Кени, нямаш никакво право да се оплакваш. Откъде да зная, че ще дойдеш навреме, след като вчера закъсня толкова много?
— Вчера беше различно.
— Защото закъсня ти, а не аз.
— Нещо такова.
— Ти си невъзможен. Намери ли студио за татуировки?
— Дори нещо по-хубаво. Открих една дама, която прави татуировки в дома си.
— Наистина ли? И според теб е надеждна?
— Стълб на обществото. Няма да намериш по-надеждна. Бедата е, че графикът й е претоварен и не може да те приеме преди десет вечерта. При това я умолявах едва ли не на колене.
Ема се надяваше, че копоите на Хю ще са наблизо.
— Прекрасно. – Стомахът й се обади. – С удоволствие бих хапнала нещо.
— Знам едно чудесно местенце.
Двайсет минути по-късно преминаха през масивните врати на кънтри клуб, явно място за богоизбрани, където всичко наоколо крещеше за разкош. Алеята с вековни дървета от двете страни ги отведе до импозантна постройка с колони в гръцки стил. След като Кени паркира, Ема слезе и се насочи към парадния вход. Отново установи със закъснение, че той не я следва. Обърна се.
Той стоеше и я наблюдаваше, опрял ръце на кръста.
— Знаеш ли къде отиваш?
Младата жена се огледа.
— Не съвсем.
— Тогава защо търчиш напред?
— Не зная. Така съм свикнала.
— Е, време е да отвикнеш. Това не ми се нрави.
Нито на Джеръми Фокс. Ала тя не беше от жените, следващи покорно другите. През по-голямата част от живот си Ема беше напълно самостоятелна и твърде рано бе осъзнала, че или ще бъде водач, или ще я стъпчат.
Кени посочи с палец към по-малка сграда.
— Отиваме там.
— Извинявай.
Чувствайки се глупаво, тя тръгна след него по пътеката, водеща към врата, върху която с красиво резбовани златни дървени букви бе изписано „Спортен магазин”. Мъжете вътре го посрещнаха, сякаш бе кралска особа.