Ема потисна с усилие обзелия я лек трепет.
— Е, в такъв случай да тръгваме, господин Травълър. Струва ми се, че малко закъсняхте, нали? Надявам се, че никому не е хрумнало да си присвои багажа ми.
Тя му подаде торбата, за да я поеме, но не улучи ръцете му и го удари в гърдите. Вестник „Таймс” изхвръкна, ведно с биографията на Сам Хюстън*, която тя четеше, и едно шоколадово блокче, от което бедрата й най-малко се нуждаеха, но на чийто вкус Ема безкрайно се наслаждаваше.
[* Американски политик и държавник, 1-ви и 3-ти президент на Репубрика Тексас (1793-1863). – Б. пр.]
Тя се наведе, за да ги събере, и точно в този момент Кени пристъпи напред. Периферията на сламената й шапка се закачи в коляното му и отлетя от главата й, присъединявайки се към впечатляващата купчина на пода.
Ема отметна непокорните си къдрици.
— Извинете.
Обикновено не беше толкова непохватна, но напоследък бе така разсеяна от връхлетелите я неприятности, че най-добрата й приятелка Пенелопи Бригс й бе заявила, че е заплашена от неминуемата опасност да се превърне в една от онези „завеяни мили дами”, толкова обичани от авторките на английските детективски романи.
Самата идея да се превърне в „завеяна мила дама”, когато едва бе навършила трийсет, я потискаше неимоверно, поради което Ема дори не си позволяваше да мисли за това. А и ако всичко се развиеше по план, повече нямаше да има за какво да се тревожи.
Той не й помогна да събере вещите си, нито й предложи да вземе торбата, но какво можеше да се очаква от мъж, толкова надарен физически от майката природа?
— Е, в такъв случай да тръгваме – повтори тя и показа в нужната посока със сгънатия си чадър.
Почти бе стигнала до края на терминала, когато осъзна, че той не я бе последвал. Извърна се, за да види какво не е наред.
Той се взираше втренчено в изпънатия чадър. Беше най-обикновен чадър и тя не можеше да си представи какво толкова хипнотизиращо намираше този мъж в него. Може би съобразяваше по-бавно, отколкото бе решила в началото.
— Вие… ъ… винаги ли сочите по този начин посоката? – попита той.
Младата жена погледна недоумяващо към пъстроцветния чадър, опитвайки се да отгатне какво, за бога, имаше предвид този американец.
— Трябва да отидем да вземем багажа – обясни тя търпеливо, като за по-нагледно размаха дръжката напред.
— Зная.
— Ами в такъв случай?
Върху лицето му за миг се мярна объркано изражение.
— Няма значение.
Той се раздвижи, а тя се втурна напред. Ефирната й пола се омота около краката й, а немирен кичур коса се люшна към бузата. Навярно преди да слезе от самолета, трябваше да отдели няколко минути, за да се понагласи, но беше толкова заета да наглежда хлапетата, които седяха на седалките срещу нейната, че дори не се досети да го стори.
— Господин Травълър, струва ми се, че… – Ема осъзна, че говори на себе си.
Спря, обърна се и го видя да се блещи срещу витрината на магазин за сувенири. Тя зачака търпеливо, леко потрепвайки с крак, да се присъедини към нея.
Той продължаваше да зяпа витрината.
— Нещо не е наред ли? – въздъхна Ема и се приближи към него.
— Какво да не е наред?
— Трябва да отидем да вземем багажа ми.
Мъжът вдигна глава.
— Мислех си, че не е зле да си купя нов ключодържател.
— Искате да го купите сега!
— Може би.
Той отстъпи с петнайсетина сантиметра вляво, за да огледа по-добре предлаганата стока.
— Господин Травълър, наистина смятам, че трябва да побързаме за багажа.
— Виждате ли, преди няколко години един приятел ми подари ключодържател „Гучи”. Но не ми се нравят особено вещи с чужди инициали.
— Подарили са ви ключодържател преди няколко години!
Тя си припомни, че веднъж бе слушала проповед как Господ щедро възнаграждавал, ощетени в една област, дарявайки ги с необикновени таланти в друга. Например недостатъчният мозък понякога се компенсирал с изключителна красота. Обля я вълна на състрадание, примесена с чувство на облекчение. Тъпотата му може би щеше да облекчи неимоверно задачата й през следващите две седмици.
— Много добре. Ще почакам.
Той продължи да изучава витрината.
Ръцете й започнаха да я болят от препълнената торба и най-сетне се осмели да му я подаде отново.
— Имате ли нещо против да я подържите?
Кени огледа подозрително торбата.
— Изглежда ми доста тежка.
— Да. Тежка е.
Той кимна неопределено и отново насочи вниманието си към витрината.
Ема прехвърли торбата в другата си ръка.