В магазините за сувенири около храма в центъра на Меджугорие местни търговци проявиха изключителна щедрост: картички за спомен, пръстени, броеници бяха раздадени „за всички сестри и братя българи от групата“. Г-н Жаркович изпрати две дарения: голяма стенна броеница за епископ Христо Пройков, Апостолически екзарх на Католическата църква в България, и голям инкрустиран кръст за епископ Йоан, игумен на светата Рилска обител… За домакини и гости на Меджугорие Църквата не се дели на Православна, Католическа, Протестантска, дори мохамеданска — тук вярата и доброто сърце са достатъчна мярка на доказателство, че вярваш в Бог.
Навярно затова много хора и от нашата група поискаха да останат задълго. Но тръгнахме.
По серпентините на шосето, което само след час се спуска към гр. Мостар, пеехме благодарствени песни. Преди да стигнем първите къщи на пострадалия през последната война град, някой в автобуса напомни, че вековният му символ — каменният мост над р. Неретва, е унищожен съзнателно от вражеските самолети при въздушните нападения. От височината се виждат разрушени и подновени жилищни сгради, храмове на християни и мохамедани. И преди войната, и днес хората с различно изповедание живеят заедно, говорят един език, пазаруват в общи магазини, помагат си при нужда…
Младият отец Йосиф, енорийски свещеник, ни прие в храма „Мария — Майка на Църквата“. Изграден преди 20 години от стъкло и алуминий в съвременен стил, храмът отвън прилича на звезда. Свещенослужителят посочи покрива, разрушен през войната, но вече частично възстановен.
— Шест години тук служихме литургии без покрив, а винаги беше препълнено с вярващи. Бог чу молитвите ни, оцеляхме. Ние не разбрахме защо се случи този кошмар, каква е вината ни. Затова днес много разчитаме на младите хора, на християнското им възпитание.
В салона на енорийския дом момичета и момчета свиреха на китари; те пееха за необходимостта да простим на враговете си, ако искаме да имаме по-добро бъдеще…
Но пътят от новия мост на река Неретва към столицата Сараево е изпитание за човешката съвест: разрушени, опожарени къщи спират дъха пред картината на онова, която се е случило преди няколко години. Дори пролетната хубост на красива Далмация не успя да прогони мислите за страданията и жертвите, които понесоха хората в Босна и Херцеговина.
За тази война ние, обикновените хора, бяхме чели от вестниците; гледахме демоничната сила на черните ангели от екрана на телевизора. В началото на 1996 г. католическият вестник „Истина — Veritas“ публикува отворено писмо на млада монахиня от католически манастир в Босна. Тя описваше кошмара за изнасилването й в светата обител от няколко сръбски военни и в резултат на това — натрапената й нежелана бременност. В обръщението си към вярващите хора по света, където разпращаше посланието си чрез медиите, тя съобщаваше, че няма да прекъсне бременността от незнайния насилник, за да не извърши грях, като погуби човешки живот! Няколко дни мислех за този случай. Дали пък Бог не е решил да извърши обрат в библейското отношение към жената? Обратно на тълкуванието за изкусителката Ева, сестрата в Босна е била изнасилена, за да остане невинна. Хищникът е извършил подлото си деяние и е отминал; разчитал е на физическата сила, властта, оръжието. Написах й писмо чрез католически вестник, но не знаех дали го е получила; тя вече беше решила да напусне обителта и да се върне при родителите си. Сега очите ми я търсеха из полето със зеленчукови градини, пред домовете на боголюбиви хора; опитвах се да я разпозная сред майки с малки деца, на които Бог е обещал добро бъдеще. Може би съм я срещнала заради силното си желание? А навярно нейната съдба не е единствена за тези места, където войната показваше страшното си лице чрез насилие и смърт?
В големите жилищни блокове на Сараево, частично разрушени от бомби, днес отново живеят хора. Раните на спомена не са зараснали: в съседство с обгорените балкони се виждат антени на телевизията. Бригадите за възстановяване на разрушенията ще имат работа за години. Около 5 хиляди деца и 9 хиляди възрастни са убитите само в този град. Съдбата на много прокудени и изселили се от кошмара на войната все още е неизвестна. Затова не се знае дали в грамадите на руините от високи жилищни блокове няма неоткрити жертви.
Тук 90% от жителите са мохамедани, 10% — християни: католици и православни. Но съжителството между тях никога не е било повод за вражда, а във вярата са проявявали толерантност, защото знаят, че Бог е Един за всички. Онова, за което нашата българска група се молеше в храма „Сърце Иисусово“ на града, беше никога подобна участ да не сполети отново този красив град, жителите му… И скъпата ни България!