Шосето към градчето Олово минава край огромното ново гробище на Сараево. То се виждаше в далечината с еднакви, подредени в редици светли гробове — жертвите на войната.
Въздъхнах и внезапно си спомних 1975-а, когато сама, с раница на гърба, тръгнах по пътя на Първа Българска армия в Унгария. Бяха изминали 30 години от края на Втората световна война. В градчето Харкан тогава посетих голямото българско гробище на загинали войници, предимно български, от последната фаза на войната. Тези млади мъже и момчета не са се върнали в родните си къщи. Имената по техните вече потъмнели надгробни камъни трудно се разчитаха, но две възрастни жени не бяха забравили драмата, оставила незаличими следи върху тяхната памет… Сега, недалече от жертвеника на Сараево, се питах дали след 30 години събитията на тази последна война тук ще се помнят. Дали белите камъни ще потъмнеят? Дали политическите и военните страсти ще станат по-благоразумни и човеколюбиви?… Въпросите ми продължиха до църквата в Олово.
Тук, на десетина крачки пред входа на храма „Света Богородица“, изграден през 1930 г., има голям оброчен камък, останал от времето на първия манастир, издигнат на това място през XIV век. От него тръгвали монаси да разпръснат по незнайни места светлината на вярата в Иисус Христос. И днес куполът на храма се вижда високо в скалите, над които минава пътят от Сараево. В този район са повече хората с мохамеданско изповедание, затова в околните градове и села се виждат джамии. И тук, в градчето на богатите оловни рудници, царувал мир:
— Но как, защо започва голямото зло, ние не знаем — отец Бенислав, монах свещенослужител в християнския храм, огледа и ни показа пукнатините, останали от преди седем години при една от атаките на военните. — Покрих чашата с причастието и го внесох в олтара, защото вярвах, че Бог ще пощади свещеното място… Така стана. Една джамия на 500 метра по-долу беше унищожена до основи само за половин час и Олово даде своите първи жертви…
От векове в разгара на лятото за Голяма Богородица през август тук се събирали християни от съседните селища, за да благодарят за живота и плодородието на земята. С волски кола и каруци те пристигали с цветя, веселие, големи хлябове и оставали два дни, за да изпълнят традицията на своите предци. По-късно започнало изселването им от тези земи, оставали все по-малко; но идвали на осветеното място дори когато първият манастир бил разрушен и от него останал единственият обгорен камък.
За шест века само два пъти християните от съседни села не се събирали — през 1943 година, когато Втората световна война стигнала до Олово. И през 1992 година, когато сръбски военни части се настанили на два километра от църквата.
Тогава пътят за Сараево и съседните селища бил прекъснат.
Страхът, разрухата, отчаянието обземали земята и душите на всички поселници. Гласът на ходжата не спирал да моли Бога за милост, а отец Бенислав, останал единствен свещеник, сутрин и вечер отслужвал сам Света литургия с молитва за мир!
Въпреки надеждите му седмица преди Успение Богородично на 15 август 1992 г. той разбрал, че тази година в храма няма да дойдат вярващи. Жените от съседните къщи попитали духовника защо е толкова тъжен, а той им напомнил за предстоящия светъл ден, когато ще бъде сам…
— Но сутринта, когато изнесох Евангелието от олтара, видях, че на пейката имаше хора. Осем жени християнки, десет мохамеданки, двама военни от армията бяха пристигнали и тяхното присъствие сякаш изпълваше вселената! Не бях сам, в храма се молихме да се спаси нашият малък град и земята на Босна! — разказваше спомена си отец Бенислав, когато седяхме в двора на „Света Богородица“.
Нашето въображение повтаряше с неотразима сила деня на 15 август 1992 г. Ние също бяхме гости за празника.
Когато се върнахме в София, писах много, предлагах на различни вестници и списания. Ала светските издания, претоварени от истини за престъпността, за нови войни и екзотични страсти, не публикуваха редовете ми за новия живот в бивша Югославия. Малко по-късно прочетох мисълта на Елиас Канети: „Какъв писател съм аз, ако не мога да спра войната?“ Бях преживяла романтичната му заблуда. А аз съм малък, беден, неизвестен човек. Моят глас е безмълвна молитва, той не се чува. Но вярвам, че една молитва може да спре добре подготвен за война мъж. Вярвам, че когато тя излиза като вик от сърцата на хиляди майки, може да отмени полет на бомбардировач! Защото думите се превръщат в спасителни ангели, които с добро чудо могат да спрат ангелите на злото. Ако хуманният глас на нашата съвест, на творчеството не изпълни своята мисия, как хората ще повярват, че любовта наистина е по-силна от човеконенавистните страсти и интереси? Тази моя вяра остава изконна. Защото зная, че любовта на човешкото сърце е и невидимото, но всемогъщо оръжие на Бога.