В студения въздух дълго време се чуваха въздишките и пъшкането на новия американски звяр. Булдозерът кашляше на студа, сърдеше се. Ето че започна да пухти, забоботи и смело тръгна напред, като мачкаше купчините пръст и лесно преодоляваше пъновете — отвъдокеанска помощ.
Сега вече нямаше да трябва да извличаме тежките, сякаш оловни стволове на даурските лиственици — дървеният строителен материал и просто дървата бяха разпилени из гората по планинския склон. Ръчното влачене и подреждане — наричат го с веселата думичка „трельовка“ — на Колима е непосилно, непоносимо. През купчините пръст, по тесните, лъкатушещи пътечки влаченето на ръка по планинския склон е убийствено. Едно време — преди тридесет и седма година — тази работа се е вършела от коне, но на тях Северът им понася много по-зле, отколкото на хората, те се оказаха по-слаби от човека, измряха, понеже не можеха да издържат на това извличане. Сега на помощ (на нас ли?) бе пристигнал ножът-отхвърляч на отвъдокеанския булдозер.
Никой дори не си помисляше, че вместо непоносимо тежкото извличане, което всички мразехме, ще ни дадат някаква по-лека работа. Просто щяха да ни увеличат нормата на сечището — все едно ще трябва да се върши нещо друго, също толкова унизително и презряно, колкото всеки лагерен труд. Американският булдозер нямаше да излекува замръзналите ни пръсти. Но може би това щеше да стори американската грес! Ах, тази грес, тази грес! Варелът, в който я бяха докарали, на часа бе атакуван от тълпа „мърши“ — избиха дъното му с камък.
Някой беше казал на прегладнелите хора, че това е краве масло по лендлиз и когато бе поставен часови, когато началството прогони с изстрели тълпата от варела с греста, тя беше останала по-малко от половината. Щастливците гълтаха това краве масло, получено по лендлиз, и не вярваха, че е най-обикновена грес — нали целебният американски хляб също беше безвкусен, имаше същия странен метален привкус. И всички, които бяха успели да се докопат до греста, няколко часа не спряха да си облизват пръстите, гълтаха и най-малките частици от това отвъдокеанско щастие, което по вкус напомняше млад камък. Нали камъните не се раждат направо като камъни, а като меко маслоподобно същество. Същество, а не вещество. Камъкът става на вещество когато остарее. Младите течни варовикови туфи в планините пленяваха погледите на бегълците и на работниците от проучвателните експедиции. Нужно беше усилие на волята, за да се откъсне поглед от тези „реки от мед и масло“ — течащия млад камък. Но там имаше планина, скала, долчинка, а тук — доставка по лендлиз, продукт на човешките ръце…
На онези, които бяха бъркали в греста, не им се случи нищо лошо. Стомахът и червата им, тренирани в Колима, се справиха със смазката. Остатъците от нея се пазеха от часови, понеже греста беше храна за машините — същества безкрайно по-важни за държавата, отколкото хората.
И ето че едно от тези същества беше пристигнало при нас през океана — символ на победата, на дружбата и на още нещо.
Всичките триста души безкрайно завиждахме на арестанта, който караше американския трактор — Гринка Лебедев. Сред затворниците имаше и по-добри трактористи от него, но всички те бяха по петдесет и осми член, „букви“, „буквеници“ — Гринка Лебедев беше „битовак“, по-точно беше убил баща си. Всички тези триста души вече виждаха щастието му — как пърпори тракторът, как боботи през сечището, а той е зад волана на добре смазаната машина.
Сечището се отдалечаваше все по-навътре в тайгата. В Колима дървеният строителен материал се подготвя в руслата на потоците, в дълбоките клисури, където, протягайки се към слънцето, в полумрак, скрити от вятъра, дърветата израстват високи. Там, където духа, на светло, по блатистите склонове, растат джуджета — изкривени, усукани, измъчени от вечното въртене след слънцето, от вечната борба за частица размразена почва. Дърветата по склоновете на планините приличат по-скоро на изроди, достойни да бъдат показани в някой музей. И само в тъмните клисури по теченията на планинските рекички дърветата набират височина и сила. Изсичането на дърветата е като добиването на златото — и едното, и другото става по същите тези потоци, еднакво стремително, на бърза ръка: потокът, коритото за промиване, промивъчната машина, временната барака, задъханото хищническо напредване, след което потокът и районът около него остават без гора за триста години напред и завинаги без злато.
Някъде съществуваха лесничейства, но за какво лесовъдство можеше да става дума: дърветата в Колима достигат зрелостта си на триста години — точно сега, по време на войната, когато в отговор на лендлиза златната треска правеше стремителен скок, обуздан впрочем от караулните кули за зоните.