Реймънд Чандлър
По-малката сестра
Глава 1
Върху матовото стъкло на вратата пише с олющена черна боя: „Филип Марлоу. Частен детектив“. Умерено мизерна врата в дъното на умерено мизерен коридор в едно здание, строено, когато баните с фаянсови плочки до тавана са били смятани за върха на цивилизацията. Вратата е заключена, но до нея има втора, със същия надпис, която никога не се заключва. Добре дошли — освен ако не сте от град Манхатън, щата Канзас. Вътре освен мен и една огромна муха-месарка няма жива душа.
Беше ясна слънчева утрин, каквито има често в Калифорния рано напролет, преди да се спуснат гъстите мъгли. Планините са все още зелени, в долината отвъд Холивудските възвишения и по високите върхове белее сняг. Кожарските магазини рекламират годишните си разпродажби. Публичните домове, чиято специалност са шестнайсетгодишни девственици, развиват оживена дейност. Палисандровите дървета в Бевърли Хилс тъкмо започват да цъфтят.
Вече пет минути дебнех месарката — чаках я да кацне. На нея обаче й се летеше. Правеха й се сложни акробатични номера, идеше й да запее увертюрата към „Палячо“. Мухобойката бе застинала в ръката ми, целият бях нащрек. В единия ъгъл на бюрото грееше ярко слънчево петно и аз знаех, че рано или късно тя ще кацне именно там. Когато обаче това стана, в първия момент дори не я забелязах. Бръмченето спря, и толкоз. Миг след това зазвъня телефонът.
С лявата ръка много бавно и търпеливо, сантиметър по сантиметър се пресегнах към слушалката. Вдигнах я все така бавно и казах шепнешком:
— Един момент, ако обичате.
Лекичко я оставих върху кафявата попивателна. Мухата не бе помръднала — лъскава, синьозелена, греховна. Поех си дълбоко въздух и замахнах. Останките й литнаха през цялата стая и паднаха на килима. Отидох, взех я с два пръста за оцелялото крило и я пуснах в кошчето за боклук.
— Благодаря, че ме почакахте — казах в слушалката.
— Търся мистър Марлоу, частния детектив. — Гласът беше тънък, забързан, като на малко момиче.
— Да, аз съм мистър Марлоу — отговорих, — частният детектив.
— Колко вземате за услугите си, мистър Марлоу?
— Какво е естеството на работата? Гласът се изостри.
— Не мога да ви кажа по телефона. Много е… поверително. А преди да си загубя времето в път до кантората ви, бих искала да знам…
— Четирийсет долара на ден плюс разноските. Освен ако не предпочитате да се спогодим за твърд хонорар.
— Прекалено е скъпо. Че то може да ми излезе стотици долари, а заплатата ми е…
— Къде се намирате?
— Ами… в една дрогерия. В съседство с кантората ви.
— Тогава можехте да си спестите цели пет цента. Асансьорът е безплатен.
— М… моля?
Повторих казаното.
— Качете се да ви видя — добавих. — Ако неприятностите ви са по моята специалност, бих могъл да ви посъветвам…
— Трябва първо да знам нещо за вас — категорично заяви тънкото гласче. — Въпросът е твърде деликатен, много личен. Не мога да го споделям с кой да е.
— Щом като е толкоз деликатен, по-добре се обърнете към жена детектив.
— Божичко, за пръв път чувам, че има такива. — Пауза. — Но не мисля, че жена ще може да се справи. Орин живееше в… съмнителен квартал. Поне така ми се стори. Управителят на пансиона е много неприятна личност. Мирише на алкохол. А вие пиете ли, мистър Марлоу?
— Ами, като стана дума…
— Не бих искала да наема детектив, който приема алкохол под каквато и да било форма. Не одобрявам дори цигарите.
— А може ли да си обеля един портокал?
Чух рязкото поемане на въздух в другия край на жицата.
— Поне се дръжте като джентълмен!
— В такъв случай ви съветвам да се обърнете към студентския клуб. Чух, че са им останали един-два ма джентълмени, но едва ли ще ви допуснат до себе си.
И затворих.
Предприетата стъпка бе в правилната посока, но не беше достатъчна. Трябваше да заключа вратата и да се скрия под бюрото.
Глава 2
След пет минути дрънна звънчето на външната врата на стаичката, която използувам за приемна. Това означаваше, че някой е влязъл. Чух вратата да се затваря. Сетне тишина. Междинната врата бе открехната. Ослушах се, реших, че някой е надзърнал по погрешка и си е тръгнал. Миг след това чух тихо почукване. И покашляне, чиято функция е същата. Свалих крака от бюрото, станах и надникнах в приемната. Тя беше там. Нямаше нужда да отваря уста — познах я и без това. И едва ли някой някога е приличал по-малко на лейди Макбет. Дребно, спретнато момиче, с педантичен старомомински вид, грижливо пригладена кестенява коса и очила без рамки, само със странични дъги. Беше облечена с кафяв костюм, а през рамото й висеше грозна квадратна чанта, която и придаваше вид на милосърдна сестра, понесла първа помощ на ранените. На гладката й коса бе кацнала шапка, която твърде рано бяха отбили от майка й. Нямаше грим, нито червило, нито бижута. Приличаше на библиотекарка, сигурно заради очилата.