— Така не се говори по телефона — остро ме смъмри тя. — Засрамете се!
— Срам ме е, но от честолюбие не го показвам. Влезте.
Държах й вратата да мине. После й подадох стол. Седна на ръба, като зае не повече от пет сантиметра площ.
— Ако аз разговарям по този начин с пациентите на доктор Зъгсмит — продължи тя, — положително ще изгубя мястото си. Той много държи да разговарям учтиво с тях, дори и с най-трудните.
— Как е старият? Не съм го виждал от времето, когато паднах от покрива на гаража.
Тя ме изгледа учудено и много сериозно.
— Не е възможно да познавате доктор Зъгсмит. Връхчето на доста анемичния й език се показа между устните и потърси неизвестно какво.
— Познавам доктор Джордж Зъгсмит от Санта Роза.
— А, не. Този е доктор Алфред Зъгсмит от Манхатън. Манхатън в Канзас, не в Ню Йорк.
— Трябва да е друг. А вашето име как е?
— Не съм убедена, че трябва да ви го кажа.
— А, значи просто проверявате пазара.
— Би могло и така да се нарече. Щом като ще споделям семейните си проблеми с непознат човек, би трябвало първо да преценя дали мога да му имам доверие.
— Казвал ли ви е някой, че сте много сладка? Очите зад цайсите метнаха мълнии.
— Как смеете!
Аз се пресегнах към една от лулите си и взех да я пълня.
— Какво толкова има да смея? Изхвърлете тази шапка и си купете модерни очила с цветни рамки. От онези, дето са извити нагоре и придават леко ориенталски вид…
— Доктор Зъгсмит не би допуснал такова нещо — побърза да ме парира. После додаде: — Наистина ли го мислите? — И много леко се изчерви.
Вдигнах запалена клечка към лулата и издухах дим към нея. Тя се отдръпна намръщено.
— Ако ме наемете, наемате ме такъв, какъвто съм. Ето ме пред вас. Ако си въобразявате, че ще намерите проповедник сред нашего брата, дълбоко се заблуждавате. Затворих ви телефона, но въпреки това сте тук. Значи се нуждаете от помощ. Как се казвате и какви са неприятностите ви?
Тя само ме гледаше втренчено.
— Вижте какво — продължих. — Вие сте от Манхатън, щата Канзас. Последния път, когато четох „Световния алманах“, видях, че това е малко градче близо до Топика. С население около хиляда и двеста души. Работите при доктор Алфред Зъгсмит и търсите човек на име Орин. Манхатън е малък град. В Канзас що-годе големите градове се броят на пръстите на едната ръка. Така че разполагам с достатъчно сведения за вас, за да науча цялата ви семейна история.
— Че защо ви е? — обезпокои се тя.
— На мен? Хич не ме интересува. Писнало ми е от хорски истории. Седя тук само защото няма къде да отида. Мога и да не работя. Нищо не ми трябва.
— Много приказвате.
— Така е. Много приказвам. Всички самотни мъже са приказливи. Или пък изобщо не отварят уста. Ще пристъпим ли към работата? Нямате вид на човек, който прибягва до услугите на частни детективи, особено ако са непознати.
— Знам — тихо потвърди момичето. — А Орин направо ще посинее от яд, като разбере. И мама много ще се сърди. Попаднах на името ви в телефонния указател…
— На кой принцип? — прекъснах я аз. — Със затворени или отворени очи?
Тя ме зяпна, сякаш бях особено уродлив.
— Шест и единайсет…
— Моля?
— Марлоу има шест букви, а Филип Марлоу — единайсет. Шест и единайсет прави…
— А вие как се казвате? — почти изръмжах аз.
— Орфамей Куест. — Очите й се свиха, сякаш се канеше да заплаче. — Живея с майка си — продължи по-бързо, като че ли плащаше за времето, което ми отнема. — Баща ми почина преди четири години. Беше лекар. Имам и сестра, Лейла. Брат ми Орин се канеше да стане хирург, но след като следва две години медицина, се прехвърли инженерство. Дойде тук миналата година и постъпи на работа в Бей Сити в самолетостроителната компания „Кал-Уестърн“. Не знам защо му трябваше това. Имаше добра служба в Уичита. Сигурно просто му се е живеело в Калифорния. Кажи-речи, всички това искат.
— Почти всички — поправих я аз. — Ако държите да носите очила без рамки, трябва да говорите по подходящ начин, в тон с тях.
Орфамей се изкикоти и свела очи, тегли с пръст черта по бюрото.
— Наистина ли мислите, че извитите рамки ще ми придадат ориенталски вид?
— Ъхъ. Но да се върнем към Орин. Докарахме го в Калифорния, в Бей Сити. Какво ще го правим сега?
Тя се замисли, сбръчкала вежди. После ме изгледа изучаващо, сякаш се опитваше да вземе решение. Думите изригнаха от устата и: