Колкото и необходим да бе на всички ни сънят, аз дълго не можах да заспя и се обръщах напразно от едната страна на другата, защото отново и отново зазвучаваха в учите ми словата на апача: «Ала великият Маниту го осъди много по-справедливо!» И когато най-сетне изпаднах в дрямка, присъни ми се, като че ли двата пистолетни изстрела пак и пак прокънтяват.
Но сън ли беше това наистина? Или будувах? Действително се бяха разнесли изстрели и аз долових едно припряно тичане и викове. Когато скочих, целият бивак беше в движение и аз узнах при питането си, че Олд Кърсинг-Драй е избягал.
Беше ли това възможно? Той, ослепелият и вързаният същевременно, избягал? Едва можех да го повярвам! Или в действителност не е бил сляп, поне не съвсем? В този миг дотърча Дик Хамердал с Пит Холбърз и се провикна още преди да ме е достигнал:
— Знаеш ли вече, че старият Флетчър е офейкал, сър?
— Чух, но не мога да го повярвам.
— Дали го вярваш или не, все едно, но си е така, мастър Поразяваща ръка.
— Нима не е бил вързан?
— Вързан е бил.
— Тогава пай-ютите не са го пазили зорко?
— Такава ще е сигур работата! Ама сляп и вързан — хората все пак са си мислели, че го имат съвсем сигурно!
— Че как пък е могъл да офейка? Трябва някой да му е помогнал!
— Естествено, че някой му е помогнал, а именно неговият син, защото той също е изчезнал. Един от външните постове видял двама мъже, които седели на един кон.
— Значи двамата Флетчър не са намерили време да задигнат тайно втори кон. Неговият син впрочем не е ли бил вързан?
— Вързан или не, все едно, но хората му свалили ремъците, понеже той помолил за това с обещанието, че ще кротува. Не смятали, че трябва да хранят подозрение към него, защото нали баща му беше предаден на пай-ютите и се намираше в техните ръце.
— Каква непредпазливост!… В каква посока са побягнали?
— Искали са да се промъкнат край един южен пост. Той им викнал и когато те не отговорили, стрелял два пъти по тях. Имал двуцевка, понеже убил един от моите спътници.
— Елате тогава! Искам да отида там, където е стоял. Вероятно ще може въпреки тъмнината да се открие някоя следа.
Тръгнахме. Мнозина други поеха с нас в същата посока, но скоро чухме далеч напред заповедния глас на Винету, който запретяваше понататъшното приближаване, за да не бъдат унищожени следите на бегълците. Хората се подчиниха, ала аз продължих. Когато стигнах при него, той каза:
— Моят брат сигурно е чул какво се е случило. Ние трябва… Той спря по средата и се заслуша в нощта. Можеше да се чуе тропотът от копитата на кон, който бавно приближаваше към нас. Тръгнахме към него със запънати револвери. Тази предпазливост беше ненужна, защото на него не седеше никой. Беше конят на младия Флетчър. Когато го отведохме отново при лагерния огън, видяхме, че отзад е покрит с кръв, но самият не беше ранен. Единият от ездачите трябва да е бил улучен от куршума на поста. Конят беше хвърлил двамата и после поел обратно. Сега беше сигурно, че ще намерим бегълците. Следователно можехме да чакаме до утрото.
Когато денят започна да се сипва, ние се отправихме на търсене. Изобщо не се наложи да ходим надалеч. От мястото, където двамата Флетчър бяха видени, дирята водеше най-напред на не повече от хиляда крачки. Там лежеше синът, мъртъв и вече изстинал. Куршумът беше пронизал отзад гърдите му и той едва ли е могъл да се задържи на коня по-дълго от няколко секунди. Този беше продължил да препуска със стария. Поради ослепелите си очи той го беше насочил погрешно, а именно към една скална стена, която пропадаше надолу към реката на една дълбочина от може би трийсетина метра. Там конят не бе поискал до продължи и го беше хвърлил. Когато погледнахме през ръба, го видяхме да лежи долу. Беше още жив, защото забелязахме, че мърда и чухме слабо скимтене.
На мен никога не ми се е виело свят, ала сега главата ми се замая само при мисълта, че се бе сбъднала и втората част на неговото богохулство. «Нека ослепея и бъда разбит», беше казал той и сега лежеше там долу!
Отидохме да доведем необходимата помощ и слязохме странично, където не беше опасно. Когато го достигнахме, той лежеше там, все още скимтейки, с полузатворени подпухнали очи. Коленичих до него и попитах:
— Мистър Флетчър, чувате ли ме?… Разбирате ли ме? Той отвори полека клепачи. Опули в мен гъсто осеяните с точки от барутните зрънца очни ябълки, но отговор не получих.
Аз повторих въпроса си. По главата му не се забелязваше външно нараняване, ала двете ръце и двата крака бяха потрошени.