Мислех, че с тези думи съм нацелил истината, ала Винету познаваше по-добре от мен скитащите се тук горе индианци. Той отговори:
— Те са пай-юта, но моят бял брат има право, като ги смята за съгледвачи.
— Да разбирам ли, че пай-юта са се съюзили с ютите?
— Винету не се съмнява в това, защото ако беше другояче, тези двама войни нямаше да се противят да ни дадат информация.
— В такъв случай трябва да бъдем предпазливи! При местност като тукашната може да се приеме, че съгледвачите са отдалечени най-много на три дни от своите. От това можем да заключим колко далеч са приблизително от нас враговете.
— Уф! Ние ще ги потърсим.
— Кой?
— Ти и аз.
— Друг никой?
— Четири добри очи виждат повече от сто лоши, а колкото повече войни вземем със себе си, толкова по-рано могат да ни открият.
— Това е вярно, но може да ни се наложи да изпратим вестител до бивака.
— Тогава ще вземем един навах с нас, но повече никого. Хоуг!
Последната дума при него винаги служеше за подсилване. Тя означаваше нещо като: уговорено, баста, свършено. Ето защо аз се отказах да му правя по-нататъшни предложения.
Отделението навахи, при което се намирахме, наброяваше, изключвайки възрастните мъже, жени и децата, около триста войни, намиращи се под предводителството на Нитзас-Кар [1] — един много кадърен вожд. Това бяха достатъчно хора, за да се отблъсне един враг, за когото приемахме, че няма да е многочислен, ала въпреки това проявихме предпазливостта да пратим един вестоносец до най-близкото подразделение, за да го уведомим за приближаващата опасност. Едно кратко съвещание с Нитзас-Кар даде желания от Винету резултат. Апачът, аз и един млад, но добре изпитан воин потеглихме на коне, за да открием местонахождението на противника, а навахите останаха да бивакуват на същото място при двойно разставени постове и зорка охрана на двамата пленници в очакване на нашето завръщане или това на пратеника ни.
Беше още много рано сутринта и следователно ние имахме цял ден пред себе си. Общо взето знаехме, че юта лагеруваха в южната част на едноименната територия, докато пай-юта трябваше да се търсят приблизително там, където се събираха ъглите на Юта, Колорадо, Аризона и Ню Мексико. Това беше, наистина, доста неопределено, още повече като трябваше да си кажем, че червенокожите, ако действително възнамеряваха някакво нападение, вероятно вече са напуснали района. Накъде тогава трябваше да се насочим? Така би попитал само някой, който не е уестман; ние обаче знаехме един пътеводител, на който можехме да разчитаме, а именно дирята на двамата съгледвачи, която открихме веднага щом напуснахме бивака.
Намирахме се в една от най-плодородните области на Аризона, което обаче в никой случай не означава много. В страната валежите са незначителни; малкото реки са прокарали коритата си в дълбоки проломи; главната река, а именно Колорадо, протича между скални стени, които често се възкачват почти отвесно на повече от две хиляди метра, а високото плато горе се простира на всички страни голо и бедно откъм растителност, изоставено на произвола на слънчевия зной и брулещите ветрища. Много рядко има някоя течаща вода, която човек може да следва, без да се налага да се спуска до една едва ли не безкрайна дълбочина и тогава действително има зеленина от трева, храсти и дървета, която толкова повече радва окото, колкото погледът досега е бил принуден да се плъзга все по гола скала. Там, където малки рекички се приближават една към друга, има дори гори, между които се простират тучни прерии. Такъв беше случаят и при нас и ето как не се искаше прекомерна проницателност за откриване дирята на двамата съгледвачи.
Тъй като тези хора бяха заловени още с пристигането си, следите бяха така пресни, че стъпкалата от копитата на конете им трева още не беше се изправила и ние можехме да яздим в галоп, без дори веднъж да изгубим отпечатъците от очи. Съгледвачите явно цялата нощ са били на път, понеже не намерихме място, където да се наложи да яздим по-бавно, за да внимаваме по-добре. А в тъмнината те не са могли да бъдат достатъчно предпазливи и дори в твърдия камънак за нас имаше ясни белези, които да ни сочат правилния път.
Едва вечерта стигнахме до един поток, където те вчера бяха направили почивка. Там намерихме скрити медицините им и гърненцата с боите, от които подразбрахме, че пай-юта се намират на бойната пътека. Почивахме цялата нощ и на утрото продължихме ездата.
За съжаление следите оттук нататък вече не можеха да се различат, което обаче изобщо не ни постави в затруднение, защото беше необходимо само да спазваме посоката към Рио Сан Хуан, за да се натъкнем на тях съвсем сигурно. Та яздехме значи на изток-североизток — изпървом по една савана, чиято трева ставаше все по-оскъдна, и сетне по една скална равнина, толкова гладка и гола, сякаш беше излята от цимент.