— Разбит, както искаше! — нашепна ми Винету.
Много вероятно имаше и тежки вътрешни увреждания, когато направихме опит да го повдигнем, той издаде крясък, който прозвуча като непрекъснатия рев на някой тигър и сякаш не искаше да знае край. Под страхотните болки, които изпитваше, съзнанието му, види се, се върна, защото когато го запитах сега отново дали ме чува и разбира, престана да реве и отговори:
— Кой е?… Кой е тук?
— Олд Шетърхенд и Винету.
— Къде е моят син?
— Той е мъртъв.
— Застрелян? Да.
— Зас…тре…лян — изрече бавно и със запъване, — зас…тре…лян! За… това… аз… съм… виновен!
— Да. Вие сте виновен за всичко, за вашата ужасна смърт и също за трагичния край на вашия син!
Той въздъхна дълбоко, дълбоко и отново затвори простреляните си очи. Така лежа дълго време, неподвижен, без един звук. Аз го попитах:
— Буден ли сте още!… Чувате ли ме още?
— Да — прошушна той.
— Вие имате да живеете само още няколко минути, помислете за смъртта, помислете за вашите грехове и Вечния съд! Но помислете и за Божието милосърдие, което е безкрайно!
— Бо…жи…ето…ми…ло…сър…дие! — прозвуча от налетите с кръв устни.
— Кажете най-сетне истината! Вие ли застреляхте двамата пай-юти?
— Да — призна той.
— Разкайвате ли се за този грях и всички по-раншни грехове, които сте извършил?
— Раз…кай…ох…вам… се! Помолете… за… мен… едно… отче… наш!
— Чуйте преди това какво още ще ви кажа! Ако вие се разкайвате за вашите злодеяния, то трябва да умрете с убеждението, че Всемилосърдния ще бъде за вас един милостив съдник! А сега нека се помолим!
Той направи едно движение да сключи безсилно висящите ръце, но напразно. Аз ги събрах и заизричах високо святото «Отче наш» и продължих още нататък с каквото чувствах и мислех. По неговото лице се появи една лека, почти радостна усмивка… едно бавно, морно движение на главата като някой, който иска да заспи, после се свърши. Олд Кърсинг-Драй беше мъртъв. Дано никое от неговите проклятия не го последва в отвъдното!
Винету ме вдигна от коленичилото положение.
— Сега моят брат Шарли все пак има изпълнена волята си. Душата на този мъж намери великия, добър Маниту. Но неговото тяло нека почива заедно с това на сина му в земята, докато във вечния, светъл ден душата отново се върне при него. Хоуг!…
Близард
Предния разказ може да последва един друг случай, който със същата потресаваща неопровержимост доказва, че Извечната справедливост поразява човека, който прекалено много разчита на Божието търпение, неотменно и внезапно тъкмо с онова наказание, произтичащо с естествена необходимост от съответното прегрешение.
Бях ходил с Винету отвъд Скалистите планини при приятелски настроени индианци за есенния лов на бизони. После прехвърлихме планините и въпреки късния годишен сезон яздихме напреко през целия Уайоминг до форт Ниобрара в Небраска, където зимата ни изненада. Тъй като в този форт често се появяваха сиуси, които по съвсем незаслужен начин гледаха на нас като на свои смъртни врагове, то ние естествено се предпазихме да кажем имената си. При всички случаи щеше да е по-добре, ако никой не знаеше, че тук се намират Винету и Поразяващата ръка. Понеже нашите ловни дрехи съвсем се бяха изпокъсали и ние смятахме да се отправим към цивилизования Изток, си купихме от форта благоприлични костюми от топли зимни материи и към тях дебели ездитни одеяла. В този тоалет аз никак не изглеждах на уестман и тъй като се нарекох мистър Бейър, а Винету и за миг не се отделяше от страната ми, то скоро той беше известен само като «индианецът на мистър Бейър».
Във форт Ниобрара за съжаление бяхме напълно затрупани от снега. Цялата обширна страна беше станала непроходима и ние се видяхме принудени да останем целия декември и януари на това усамотено място. Компания намерихме само в лицето на малкото офицери от гарнизона, за които не мога точно да кажа, че ни бяха много симпатични. От останалата буйна войнишка тълпа не се интересувахме повече, отколкото беше неизбежно необходимо, а що се отнася до другите присъстващи във форта, то сред тях имаше само двама души, с които от време на време побъбрихме. Това бяха братя Бърнинг от Моубърли в Мисури, на които бе проработил късметът при копането за злато по Блек Хилс и сега се намираха с резултата от своята тежка работа на път за дома.
Освен това във форта се бе насъбрал какъв ли не още народ — все съмнителни субекти, с които Бърнинг не общуваха. Тук се извършиха всевъзможни бруталности, изгърмя се много барут, много комар се игра, много облози се сключиха и при това владееше тон, който ми беше толкова противен, че аз стъпвах в общия бар-рум само когато беше безусловно наложително. Най-грубо се държаха двама типа, които се казваха Грайндър и Слек. Те бяха картоиграчи-мошеници, общоизвестни пияници и безогледни скандалджии, без обаче да притежават истинска смелост. Не минаваше запой, без те да устроят някое сбиване. И като че особено бяха хвърлили око на онзи начин на дуел, наричан «американски», ала винаги съумяваха така да наредят нещата, че не те, а други трябваше да решат работата с борба. Те се перчеха насам-натам, но бяха страхливи. Най-отвратителни ми бяха с обстоятелството, че всеки бе привикнал към един неизменен израз, който човек можеше сто пъти на ден да чуе под формата на клетва, уверение и изобщо при всяка възможност. Постоянната приказка на Грайндър беше «Нека веднага ослепея», докато на другия келеш все се въртеше из устата «Бог да ме направи хахо».