С тези двама души аз се спречках само един-единствен път. Те бяха узнали, че съм немец, и когато с едно безмълвно движение на ръката отблъснах поканата им да играя с тях, ми подхвърлиха в лицето едно «damned dutchman» [11]. За което всеки получи от мен веднага една такава крепка плесница, че двамата излетяха от столовете си. Другите естествено помислиха, че след тая работа ще последва една чудесна тупаница или стрелба, ала се бяха излъгали, защото шамаросаните не притежаваха в действителност куража да посегнат на «мистър Бейър или неговия индианец».
Ще спомена още двама индианци, които снежната виелица беше прокудила във форта. Те твърдяха, че принадлежат към племето кедо, ала вероятно бяха отлъчени. Анемичните дяволи едва можеха да покрият голотата си и нито даже оръжия имаха, защото наскоро бяха напълно ограбени от сиусите. Искаха да се спуснат надолу към Канзас и си издялаха стрели и лъкове, та да не гладуват по път. Ние ги дарихме според възможностите си, но не можахме да им набавим нито коне, нито пушки, защото за съжаление такива нямаше в наличност.
В началото на февруари настъпи затопляне с топене на снеговете и после дъжд. Снегът изчезна и ние можахме да помислим за продължаване на ездата. Първи потеглиха двамата индианци, естествено пеша. Ние им дадохме един добър запас провизии, който сигурно щеше да им стигне до форт Хиллок, където те отново можеха да направят почивка. Този форт беше построен по онова време за опит, но през следващата година щеше да бъде отново изоставен. Два дни по-късно поеха с конете си братя Бърнинг, последвани на другия ден от Грайндър и Слек. Аз стоях с Винету при портата. Когато минаваха край нас, Слек ни подвикна:
— Хич не ни се изпречвайте някога на пътя! Мернете ли ни се отново пред очите, то Бог да ме направи хахо, ако не ви очистим бързо като духната лоена свещ!
А Грайндър прибави заплашително:
— Да-а, отбележете си го, нехранимайковци! Допуснете ли да ви спипаме, то нека веднага ослепея, ако не ви пречукаме за плесниците, дето още ви дължим!
Ние естествено си зяпахме във въздуха, сякаш изобщо не бяхме чули думите им. Такива хора не можеха, макар да знаехме накъде ще яздят, ни най-малко да ни уплашат.
Като опитни уестмани ние изчакахме още един ден, за да разберем дали мекото време е устойчиво. После също потеглихме. Не е трудно да се помисли, че пътят през дълбоко размекнатата почва не беше удобен, ала нашите врани жребци си бяха отпочивали седмици и преодоляваха почти като на шега всички препятствия. Небраска има кажи-речи само прерийна земя. Тази, по която се движехме, беше открита, а в меката почва съвсем ясно виждахме дирите на тези, които преди нас бяха напуснали форт Ниобрара. Всички те — двамата индианци, Бърнинг, Грайндър и Слек — без изключение, както и ние, възнамеряваха, изглежда, да отидат във форт Хиллок. Това ми вдъхна опасения заради Бърнинг. Някой ми беше казал, че на Грайндър и Слек напоследък никак не им вървяло в комара и били изгубили всичко, а на такива хора не можеше да се има доверие. Те знаеха във висша степен вероятно също така добре като нас, че Бърнинг носят със себе си златен прах и нъгитс, и макар да ги смятах много страхливи за открита борба, то ги намирах достатъчно безсъвестни да осъществят заради това злато някое коварно нападение. Когато споделих мислите си с Винету, той не каза нищо, наистина, но смушка коня си с пети в хълбоците, което за мен бе също така ясно, както ако беше отговорил: «Имаш право, нека побързаме да настигнем тези типове!»
Няма причина да се впускам в подробности относно нашата неколкодневна езда. Дирите се държаха наедно и ние ги последвахме през Лу форк, чийто лед на места стоеше още толкова дебел и здрав, че издържаше ездача. Оттук форт Хиллок можеше да се достигне за една кратка дневна езда. Но тъй като минаваше пладне, ние не можехме да пристигнем там преди предобеда на другия ден.