Дълбоко отпечатаните следи се четяха ясно като в книга; тяхната старост можеше да се определи, особено от острите, обучени очи на моя Винету, почти до точността на час. Двамата индианци бяха имали пред Бърнинг преднина от два дни, ала като пешеходци сега бяха почти застигнати от тях — много вероятно тази вечер или утре заран щяха да бъдат настигнати. Грайндър и Слек бяха потеглили един ден след Бърнинг от Ниобрара, но бяха напрягали толкова конете си, както ни казваха техните дири, че сега яздеха непосредствено зад двамата братя. Това увеличи моята угриженост. По каква причина двамата бяха яздили толкова бързо? За да догонят и нападнат Бърнинг или само за да стигнат по-бързо във форт Хиллок? Последното нали също можеше много лесно да се помисли, ала аз не се успокоих с това. В следващите часове щеше да стане ясно. Кажеха ли ни тогава следите, че Грайндър и Слек са подминали Бърнинг, значи опасенията ми са били безоснователни.
И тъй, ние се носехме в галоп по равнината — неотклонно край трите дири и държейки ги зорко под око. Мина един час, още един и ето че Винету обузда коня си и каза, когато аз също спрях моя, по своя категоричен начин:
— Двамата бели мъже, които се наричат Бърнинг, са изгубени. Тази нощ те ще бъдат убити.
Аз само кимнах, защото бях на съвсем същото мнение като него. Той продължи:
— Разликата между тези две дири възлиза на един час. През време на една езда от над осем мили тя не стана по-малка, следователно Грайндър и Слек не искат да задминат Бърнинг, а ще ги настигнат едва когато се стъмни, за да ги убият.
— Божи Господи! — подскочих аз. — И за нас е невъзможно да им заведем спасение!
— Хоуг! — изрази съгласие той. — За нас е невъзможно толкова бързо да ги застигнем, защото след два часа ще бъде нощ и тогава вече няма да можем да виждаме дирите. Но нека ги следваме, колкото е възможно по-бързо, и да се молим на великия Маниту дано закриля братята!
Преживявал ли си някога смъртен страх, скъпи читателю, по непознати пътеки, ужасяващ смъртен страх? Навярно едва ли! По отношение самия мен аз също не, макар често да съм се намирал в смъртна опасност. От смъртта аз никога не съм се страхувал и също днес не се страхувам от нея, защото тя е обичният ангел, който води чедата Божии при техния Небесен отец. Но заради други аз не само веднъж и нито само десет пъти съм изживявал този страх. Така беше и тук — през този следобед, вечерта и последвалата я нощ. Да си убеден в сигурността на едно убийство и все пак да не можеш да го предотвратиш! Тази нощ, която прекарахме в храсталака на един малък приток на Лу форк, няма никога да я забравя!
Ако имаше сняг, щеше да ни свети. Дирите щяха да се различават и ние вероятно щяхме да успеем да предвардим злодеянието. Но без сняг, през нощта нямаше видими следи. Ние трябваше да чакаме въпреки нетърпението, което не ни даваше да заспим, докато настъпи зимният ден в един за съжаление твърде късен утринен час. Веднага щом на изток само донякъде започна да сивее, яхнахме конете и продължихме ездата. Имаше още една надежда, а именно Бърнинг да не са запалили огън и следствие на това да не са били видени и намерени от Грайндър и Слек. Но тази надежда ставаше все по-слаба и по-слаба, като забелязахме, че двете следи все повече се приближават по време една към друга. Когато бе започнало вчера да се стъмнява, Грайндър и Слек се бяха стремили максимално възможно да се доближат до братята. Всеки миг можеше да ни донесе трагичната сигурност, че два човешки живота са били унищожени.
Яздехме към един храсталак, около чийто ъгъл следите завиваха. Когато последвахме този завой, конете ни от само себе си се дръпнаха рязко назад, без да сме ги спрели. Тук лежаха Бърнинг край пепелта на догорял огън в голяма локва кръв. Ние скочихме от конете да прегледаме телата. В тях вече нямаше никакъв живот; смъртта ги беше изненадала още вчера вечерта. За наше удивление видяхме, че те не бяха застреляни, а намушкани. Да намушкаш един човек, се иска повече кураж, отколкото да го застреляш от безопасно разстояние. Нима убийците не бяха толкова страхливи, както ми се бяха стрували? Или пък бяха имали определена причина да предпочетат ножа пред куршума? Какво трябваше да правим, беше лесно за разбиране. Ние не биваше да се задържаме при труповете, а трябваше да последваме убийците, които не бяха ограбили напълно жертвите си, както видяхме, а бяха им отнели само златото и пушките и после продължили да яздят с двата плячкосани коня. Та поехме значи в галоп по тяхната следа, която за наше изумление водеше точно в посока форт Хиллок. Нима не беше залегнала в самото престъпление най-основателната причина да отбягнат това място?