След може би половин час видяхме, че ездачите бяха спирали. Тук имаше следи не само от копита, но и от крака, и от това място четириконната диря се разделяше в две двуконни следи.
Какво трябваше да означава това? Ние спряхме и Винету възкликна:
— Уф! Тук са вървели червените мъже кедо и са получили от убийците в дар откраднатите коне!
С каква сигурност нацели тук отново истината несравнимата проницателност на Винету! Убийците бяха настигнали бледните червенокожи и им бяха подарили конете, за да отклонят подозрението от себе си. Ето и защо не бяха застреляли, а намушкали своите жертви. Та нали индианците кедо не притежаваха пушки, а само лъкове и стрели. Достойните за съжаление червенокожи следователно още от вчера са били набелязани да изкупят вината на други. Нищо неподозиращи, те бяха влезли в клопката. А каква чудовищна наглост притежаваха убийците, схванахме от факта, че двете следи водеха към форт Хиллок, с тази разлика само че Грайндър и Слек бяха направили една заобикалка, много вероятно за да скрият своя грабеж и като пристигнат по-късно от индианците във форта да могат да доложат за тях.
Докато продължихме след това да препускаме, Винету отметна от лицето своите дълги, великолепни, синьочерни коси, от което те полетяха зад него, и процеди гневно през полуотворените устни:
— Тук моят брат Шарли отново вижда кой е по-добър — белите или червените. Въпреки това съдбата е на страната на бледоликите и ние трябва да бъдем погубени и да изчезнем! Уф, уф, уф!
Какво трябваше, какво можех да му отговоря? Нищо! Впрочем сега и не бихме намерили време за дискусия по този печален въпрос, понеже видяхме да се появява на хоризонта група ездачи, които идваха към нас. Тъй като и тези хора бързаха кажи-речи колкото нас, ние се срещнахме много скоро. Те бяха част от гарнизона на форт Хиллок, предвождани от един лейтенант. Кавалеристите водеха по средата си двамата индианци кедо, които бяха оковани и вързани за конете. След като даде команда за спиране, офицерът ни подхвърли въпроса:
— Откъде води пътят ви, мешърз?
— От форт Ниобрара — отговорих аз.
— По тази следа тук?
— Да.
— Да сте видели днес нещо фрапиращо?
— Действително, сър, а именно труповете на двама мъже, които са били убити и ограбени.
— Well, съвпада! Колко е отдалечено оттук мястото?
— На три четвърти час. Тук аз виждам двама индсмани, които са вързани. По каква причина сте го сторили?
— Защото те са убийците на двамата мъже, чиито трупове сте видели. Ние ги караме на самото място, за да погребем техните жертви, а тях да обесим над гробовете. Сигурно знаете, че тук в Запада правосъдието е бързо.
— Действително го знам, сър, но знаете ли и вие така точно, че тези индианци са наистина виновниците?
— Естествено, че са те. Та нали бяха заловени с конете и пушките на мъртвите.
— Откъде знаете, че тези коне и пушки са на убитите?
— Човече, кой ви дава правото да ме разпитвате така? Вие сте един непознат, който хич не изглежда така, като мястото му да е тук в Запада. Аз обаче съм офицер и в никой случай не съм длъжен да ви давам отчет!
След това скастряне той се извърна от мен, за да даде заповед за продължаване на ездата, ала аз го преварих:
— Стой, сър! Във форта не се ли намират двама души, по чието донесение ви е била дадена заповедта да обесите тези двама индсмани?
— Да, а сега си затваряйте човката, човече! Аз нямам време да изслушвам излишни въпроси и…
— Излишни? — пресякох го. — Аз имам не само всички основания, но дори свещения дълг да изрека тези въпроси, защото индсманите са невинни, а техните доложители са убийците!
— Ехей! Как стигнахте до това твърдение?
— Ние още от вчера знаехме за планираното убийство, ала за жалост не можехме да попречим. Водете ни при коменданта на форта и ние там напълно ще докажем това, което твърдя.
— Тая работа няма да стане така бързо, както си я мислите. Аз имам строгата заповед да погреба труповете и да окача убийците за вратовете толкова високо, че краката им да не достигат земята.
— Срещу това никой няма да има нищо против, при предпоставката че ще бъдат обесени същинските убийци. Позволете да ви кажа каквото знаем!
Въпреки получената заповед той ми стори услугата да ме изслуша. Когато свърших, ни огледа с удивление и каза: