— И вероятно за да хвърлят едно око на откраднатото злато, което са скрили. Много жалко, че наваля такъв сняг! Така стана невъзможно да тръгнем след тях и да ги подслушаме. Този сняг унищожи доказателствата, безусловно необходими за уличаването им в убийството.
— За мен това е кажи-речи безразлично, сър. Та нали знам, че вие сте достатъчно способни хора да извадите доказателствата и изпод най-дебелия сняг.
Блокколибата, в която ни беше въвел по време на последната размяна на реплики, служеше на него и двамата лейтенанти за жилище. Докато най-младшият офицер се зае с приготвянето на грога, капитанът посочи два примитивно сковани стола и каза:
— Сядайте, мешърз, и ми кажете откровено, нали сте Олд Шетърхенд и Винету?
Аз отговорих, като показах пушките ни, които естествено бяхме взели със себе си вътре:
— Ето прочутата Сребърна пушка на вожда на апачите, а тук виждате карабината ми «Хенри» и мечкоубиеца. Сега знаете, надявам се, съвсем точно кои сме.
— Действително. Голяма чест е за нас да ви видим при себе си. Ние ви казваме сърдечно добре дошли и ще гледаме на всяка дума, която кажете по убийството, като на клетва.
— Благодаря, сър! Но едно такова дело трябва да се отсъди според законите на саваната, а тези закони изискват неопровержими доказателства. Вие не бива да произнасяте присъда само въз основание на това, че ни вярвате и ни се доверявате.
Винету, който никога не слагаше в уста алкохол, отказа грога, ала аз отпих глътка от горещата напитка и започнах да разказвам сега по-изчерпателно отпреди какво знаехме и мислехме за Грайндър и Слек. Още не бях изцяло свършил, когато врата се отвори и двамата споменати влязоха.
— All devils! — извика Грайндър, като ни съгледа. — Нека веднага на място ослепея, ако това не е оня мистър Бейър с неговия индианец!
— Той е действително — отговори капитанът, давайки един знак на лейтенанта. Той касаеше, както съвсем правилно предположих, арестуването на двамата престъпници. После комендантът продължи: — На вас май не ви е приятно да видите тук тези джентълмени?
— Да не ни е приятно? Дявола да ме замъкне, ако на мен нещо, що се отнася до тези мъже, е приятно или неприятно! Те хич не ме интересуват, за мен те са пълен въздух!
— Едва ли все пак! Ако знаехте защо са дошли във форт Хиллок, сигурно щяхте да бъдете по-малко равнодушни.
— Pshaw! Какво ли може да искат! Ние двамата нямаме никаква работа с тях! Дойдохме само да попитаме дали вашите хора вече са се върнали. Да се надяваме, червените нехранимайковци вече висят окачени на две хубави конопени въжета?
— Не, не са още окачени. Мистър Бейър ги доведе обратно.
— Как? Какво? Мистър Бейър? Какво общо имат мистър Бейър и неговият индианец с тая работа?
— Твърде много! Те познават истинските убийци и са ги преследвали дотук.
— Истинските убийци? Та това нали са кедо-индсманите!
— Не. Мастър Бейър, напротив, твърди, че истинските убийци се казват Слек и Грайндър.
— Слек и… all devils, ние? — избълва Грайндър шокиран.
— Да, вие!
— Ако той твърди това, то нека веднага ослепея, ако не си е изгубил акъла! Слек, говори, какво ще кажеш по въпроса?
Запитаният протегна към мен свития си юмрук и изкряска:
— Да го вземе Дявола! Какво иска тоя тип от нас? Той е един дачмън, чиято дума не чини нищо. Бог да ме направи хахо, ако не му затъкна зурлата, та цял живот да е принуден да мълчи! Ела, Грайндър! За такъв тип ние тук сме твърде добри!
— Ще останете! — обърна се заповеднически към тях капитанът.
Те понечиха въпреки заповедта да си тръгнат, ала когато отвориха вратата, видяха пред себе си лейтенанта, който пристъпи вътре с половин дузина войници. Бяха обградени и арестувани.
— Какво трябва да означава това?… Какво значи това? — кресна Грайндър, докато напразно опитваше да се отскубне.
— Това означава, че вие сте задържани за убийство с цел грабеж — отговори капитанът.
Сега последва сцена, която не е за описване. Не че двамата оказаха съпротива — за тая цел те бяха твърде страхливи. Тяхната защита се състоеше само в думи, ама що за думи бяха това! Проклятия, клетви, вричания и ругатни от такова естество, че косите ми поискаха да се изправят. Едно след друго следваха пожелания за ослепяване и обезумяване. Такива хулителства още не бях чувал през живота си. Струваше ми се, че ще се задуша в този порой на греховни изрази, и дълбоко и с облекчение си поех дъх, когато ругателите бяха най-сетне изведени навън, за да бъдат затворени и до разпита строго охранявани. Дори моят иначе толкова невъзмутим Винету стисна с пръсти по болезнен начин ръката ми и каза: