Беше по обяд, когато видяхме на далечния хоризонт три точки, приближаващи към нас. Понеже нямаше никакво скривалище и не можехме да знаем с бели или червени ще се срещнем, слязохме от конете, накарахме ги да легнат и клекнахме до тях на камънака. По този начин нямаше да ни видят толкова скоро.
С приближаването си точките ставаха все по-големи, докато видяхме, че това бяха трима ездачи. Винету засенчи очи с ръка, вгледа се по-зорко в тях и после възкликна:
— Уф! Дик Хамердал, Пит Холбърз и някакъв бял, когото не познавам!
Хамердал и Холбърз принадлежаха към ловците, които очаквахме. Сега и аз ги разпознах и скочих. Тъй като Винету и навахът сториха същото, бяхме видени и ние и тримата ездачи спряха. Ние накарахме конете да се изправят, качихме се на седлата и започнахме да яздим към тях. Хамердал и Холбърз ни познаха и препуснаха в галоп към нас с високи ликуващи викове.
Трябва да кажа, че двамата мъже бяха такива големи чешити, каквито човек само в Дивия запад можеше да намери. Те биваха наричани от всички свои познати Обърнатите тоустс. Под тоустс се разбира, както е известно, слепени препечени филии с масло. Дик и Пит имаха навика в ръкопашен бой да застават гърбом един към друг, за да могат по този начин по-добре да се отбраняват срещу своите неприятели; оттук и Обърнатите тоустс.
Хамердал беше дребен и — което в Запада е много рядко — извънредно шишкав тип, поддържащ с максимална грижовност гладко избръснато прорязаното си от белези и нишани лице. Неговата хитрост се равняваше на безогледната му дързост, което го правеше един много добре дошъл спътник, макар за мен често да бе било по-добре, той да действаше повече предпазливо, отколкото дръзко. Той имаше някои чудати особености, с които почти винаги предизвикваше усмивка по лицата на спътниците си.
Пит Холбърз в противоположност на него беше много дълъг и много слаб. Мършавото му лице беше — за малко да кажа — обгърнато от гъста цялостна брада, което щеше да е една грандиозна неистина, защото тази брада се състоеше от едва ли стотина косъма, които в самотно разселение обрасваха двете бузи, брадичката и горната устна и оттам се спущаха дълги и рехави почти до пояса. Това създаваше впечатление, като че молци бяха опоскали девет десети от брадата му. Скъп на думи и отмерен, Пит беше много добър боен другар, който говореше само когато бъдеше запитан.
Третия ездач ние не познавахме. Той беше кажи-речи по-дълъг и от Пит и при това до ужасяване дръглив. Човек почти можеше да се поддаде на измамата, че чува кокаляците му да тракат. Аз от пръв поглед почувствах, че не бих могъл да се сприятеля с него: лицето му беше грубо издялано, а погледът — предизвикателен. Ако имаше някой безогледен човек, то във всеки случай беше този мъж.
Докато препускахме едни към други, Дик Хамердал извика:
— Винету, Олд Шетърхенд!!! Виждаш ли ги, Пит Холбърз, старий куне, виждаш ли ги?
Кун е съкращение от ракун — миеща мечка, галеното име, с което Хамердал имаше навика да нарича своя Пит Холбърз. Последният отговори въпреки изпитваната радост по своя суховат начин:
— Ако ти мислиш, Дик, че ги виждам, то сигурно правилно си уцелил.
Те сграбчиха ръцете ни и ги заразтърсваха с всичка сила. Същевременно Хамердал продължаваше да вика:
— Най-сетне, най-сетне сме заедно!
— Най-сетне? — попитах аз. — Вие все пак не можехте да очаквате да ни срещнете още сега, понеже ви бяхме заръчали да дойдете при Агва Гранде, докъдето има още ден и половина път. Толкова ли голям е бил копнежът ви по нас?
— Естествено! Безкрайно голям!.
— Защо? Къде са другите?
— Та това е то, я! Ей затова копнеехме по вас и затова гонехме конете си до смърт. Ние трябва незабавно да тръгнем за Агва Гранде, за да заберем един порядъчен отряд навахи.
— За каква цел?
— За да нападнем пай-ютите, които плениха нашите другари. Хайде да тръгваме, да тръгваме, мешърз, иначе ще идем твърде късно!
Той поиска да продължи ездата. Аз улових юздите му и казах: — Не толкова разгорещено, Дик! Преди всичко ние трябва да знаем какво се е случило. Слизайте и ни разкажете!
— Да слезем? Не ми и хрумва! Аз мога да ви го разправя и по време на ездата.
— Аз обаче искам да го чуя на спокойствие; нали знаете какъв съм в това отношение. С прибързване човек лесно може да погуби всичко и затова разсъдливостта трябва да предшества всяко нещо, което предприема.