— По-бързо — извика той, — иначе тя ще стигне хълма и ще се скрие зад скалите, където много трудно ще можем да я следваме.
Ние забързахме, ала мечката сякаш беше чула думите на предводителя. Тя зави внезапно наляво. Животното трябва да бе забелязало преследвачите си и сега се понесе тромаво към хълма, представляващ предвестник на планината фйел, която със своята отрупана със сняг елхова тъмнота поглеждаше надолу към блатистата страна. Ние опитахме да пресечем пътя на бегълката, но не ни се удаде; тя изчезна от очите ни, още преди да сме достигнали хълма.
— Ето я дирята — рече чичо Сете, — тя води право нагоре към най-калпавото място. Свалете ските! Те тук вече не чинят нищо.
Ние метнахме ските на рамо и заизкачвахме стръмния скат на възвишението. Снегът беше няколко стъпки дълбок, което много затрудняваше изкачването. Ние полагахме всички възможни усилия, така че здравата се запотихме под тежкото облекло, ала независимо от това напредвахме доста бавно. Най-сетне стигнахме билото на хълма, ала трябваше да се задоволим само със следата на мечката — тя самата беше спечелила значителна преднина.
Теренът беше изключително насечен. Ние трябваше да се провираме ту надясно, ту наляво, ту напред, ту отново обратно между остри, наполовина засипани от сняг скални отломъци. Имах чувството, като че на мечката бе доставяло особено удоволствие едно хубавичко да ни обърка. И при това нито за миг не биваше да губим предпазливостта, тъй като зад всеки камък бе възможно да се натъкнем на нея.
Най-после стигнахме до една малка височинка, където тя си беше позволила кратка почивка. Наистина си имахме работа с голяма хитруша. Тя беше избрала този извисен наблюдателен пункт, понеже тук още отдалеч можеше да забележи нашето приближаване, и беше същевременно достатъчно умна да използва времето за една бърза закуска. За тая работа в най-добрия случай беше оставила десет минути, ала за това кратко време еленчето все пак беше кажи-речи напълно изчезнало.
— Wuoike! (Поврага!) — изруга татко Пент. — Тоя partne pahakase [20] ни е оставил само кожата и краката. Hautesn so mon kalkao lapmet! (Ще наредя да го налагат до смърт!)
Той размаха заплашително над главата си щеката и пое отново по следата. Тя водеше в една стръмна клисура нагоре към фйел. Дълбокият сняг извънредно много ни затрудняваше. Ние се плъзгахме почти на всяка крачка отново надолу и мина доста време, преди да достигнем височината на гората. Предимство беше, че червените ели растяха много нарядко. Многобройни скали лежаха пръснати между стволовете. Следите се виждаха ясно.
Ние крачехме безмълвно все един зад друг. В един момент, тъкмо когато се канехме да стъпим на някаква поляна, вървящият начело Пент спря зад последното дърво.
— Какво виждаш? — попита високо чичо Сете.
Аз вървях след Пент и също като него бях видял един мъж, който се появи с бърз ход вляво от нас измежду дърветата. Но когато чу гласа на чичото, побърза да изчезне обратно в полумрака на гората.
— Кой беше това? — попитах аз тихо.
— Не го разпознах, господине — отговори старият. — Какво ще ти търси един мъж по това време тук в гората!
— Ти навярно си единственият, който живее в този край?
— Да. Дали не е някой мъж, тръгнал на aito [21]?
— Не ми се вярва. Един такъв нямаше да ни лиши от поздрава си. Той избяга, значи неговият път трябва да е пътят на кривдата.
— Господине, наистина ли мислиш така?
— Да.
— Тогава трябва да го последваме!
Тези думи бяха изречени с припрян, угрижен тон, който не можах веднага да си уясня. Ето защо попитах:
— Мислиш, че е убиец на елени?
— Не, мисля нещо друго, waljam [22]. Аз трябва да видя кой е. Вие междувременно следвайте мечката!
— Не бива да тръгваш сам! — предупреди синът му Неете.
— Какво знаеш ти, хлапе! Вървете! Не е необходимо да остава някой с мен!
Тези думи бяха изговорени с толкова заповеден тон, че ние трябваше без възражение да се подчиним. Със сигурност не беше безопасно да се залови тук в гората и при този сняг с един непознат, който ни се беше сторил толкова подозрителен. Той трябва да си имаше някоя съвсем особена причина да остане сам, при положение че едно придружителство се явяваше толкова необходимо. Ние го оставихме да върви и продължихме да следваме дирята на мечката. Усилията ни много скоро бяха възнаградени. Само след късо време следата ни отведе до открита площадка, покрита с лабиринт от камъни. Животното лежеше скрито тук някъде, защото когато обходихме мястото, установихме, че дирята не извежда навън.