Когато пристигнахме, бяхме посрещнати от какке Кайра с високо ликуване, дължащо навярно своята причина на мечата шунка, която за лапландеца е винаги добре дошъл деликатес. При неговите силни викове пристъпиха от колибата жените.
— Kussne le attje? (Къде е таткото?) — попита майка Снйера, като видя, че старият Пент липсва.
— Той още ли не е пристигнал? — осведоми се чичо Сете.
— He. Etnatjam [25], той къде остана?
— Там в гората.
— В гората? Във wuorai [26]? Ами ако го нападне някоя мечка, вълк или чак пък някой wuoikenes [27]? Защо остана той в гората?
— Видя един мъж, когото последва. Беше някакъв ammats [28], който поиска да се скрие от нас.
— Tije lepet takkam jermetipme. (Вие сте постъпили неразумно.) Този чужденец може да е някой еленоубиец, който носи много оръжия със себе си. Защо оставихте сам таткото?
— Sotn le trawam mau. (Той така заповяда.)
— Тогава е трябвало да го послушате — успокои се тя. — Каквото той заповяда, това трябва да стане, защото той знае какво прави.
Татко Пент следователно беше истински патриарх, който управляваше неоспорвано и винаги съумяваше да издейства верния престиж на своята воля. При обяснението, че той самият е пожелал да остане сам, всички грижи на жената отпаднаха и хората се заеха вече с ловната плячка, която бяхме донесли. Лапите изчезнаха незнайно къде. Карантията беше хвърлена в котела, за да бъде сварена и изядена веднага, а месото бе накачено за замразяване.
Хората и кучетата отново седяха уютно край огъня. Сънят беше забравен. Но ето че чухме дращене под вратата и кожата, покриваща входа, се повдигна нагоре.
— Repe [29]! — извика уплашено майка Снйера.
Така се казваше именно любимото куче на стария, което го бе придружавало в гората. То дойде, пропълзявайки под кожата, и се спря с прибрана опашка да нададе протяжен вой.
— Repe, kusne le attje? (Репе, къде е таткото?) — попита чичото, скачайки от постелята.
Кучето забеляза, че е било разбрано. То скочи, скимтейки, нагоре към питащия и после обратно към вратата.
— То иска да заведе помощ — казах аз, посягайки към пушката си. — Неговият господар го е сполетяло нещастие. Ние трябва бързо да го последваме.
— Или то само е изтичало пред attje — рече какке Кайра, ратаят, който беше сменен от Анда.
— Не. То има досущ поведението на куче, което търси помощ. Ние излязохме пред вратата и закрещяхме името на стария в здрачната северна нощ. Студът позволяваше на вика да се разнесе на далечно разстояние, ала колкото и остро да се вслушвахме, отговор не можахме да чуем.
— Harra [30], ти имаш право — отсече чичото, — на него нещо му се е случило. Вземете ските и оръжията и нека следваме кучето!
— Това не е достатъчно — отговорих аз. — Вземете също ремъци, въжета и пръти. Той може да е паднал в някоя sala [31].
Жените заплакаха и се завайкаха, пък ние взехме мълчешката всичко необходимо, надянахме ските и се предоставихме на водителството на умното куче, което чичото, първи в колоната, водеше за едно въже.
Напуснахме колибата в срещуположната отпреди туй посока. В началото на нашия мечи лов, хълмовете бяха от лявата ни страна, но сега те лежаха от дясната. Подстъпите им започваха в края на една обширна, покрита с дълбок сняг равнина и в тяхното протежение кучето се втурна в най-бърз бяг. Без ските изобщо нямаше да сме в състояние да го следваме. Така изминахме може би четири английски мили, когато то зави надясно и се насочи към едно възвишение, което нямаше голяма стръмнина, така че не беше необходимо да се освобождаваме от ските. Вървяхме по нагорнището с почти същата бързина както досега, докато стигнахме до една открита, лишена от гора площ, която от другата страна доста рязко се спускаше отново в дълбочина.