Като първа приправка естествено послужи бульонът, останал в котела от варенето на мечешките вътрешности. Към него бяха притурени парчета съсирена кръв, натрошено сирене от кошута, което е приблизително толкова вкусно, колкото би се усладила на човек старата рогова кутия на Детска латерничка, ако му скимне да я дъвчи, след това порция sick [45], която издаваше присъствието си с една повече от натрапчива миризма, няколко шепи blabar [46], малко сол, която можеше да се сложи само защото татко Пент беше богат човек, една малка доза брашно, което обаче наподобяваше сухи стърготини, и накрая още изчистените по не знам какъв начин черва на мечката, естествено нарязани и накъсани на парчета, чиято чистота изглеждаше да е от много съмнително естество.
Вместо да участвам в този пир, аз предпочетох да си измоля едно парче еленско, което желание на драго сърце ми беше удовлетворено, тъй като хорицата, види се, се раздаваха да могат да изконсумират и моя супен пай.
След тази утринна закуска, която всъщност не можеше да бъде наречена утринна, понеже сега имахме месеци траещата зимна нощ на Севера, татко Пент ме помоли да го последвам на открито. Ние си взехме щеките и пушките и надянахме ските. Той ме поведе по съвсем същия път, по който бяхме преследвали мечката. Това ме накара да предположа, че намекнатият разговор ще се отнася до неговото последно, злощастно приключение, ала той се плъзгаше мълчаливо напред и не обели нито дума, докато не стигнахме мястото, на което се бяхме разделили там горе в гората.
— Piejo, harra! (Седни, господине!) — каза, като самият се намести в мекия сняг. — Аз ще говоря с теб по една работа, за която не бива никой нищо да знае.
Аз заех място до страната му, а кучетата, без които никой лапландец не напуска колибата си, легнаха пред нас. Дори на госта се зачислява, ако остане за по-дълго време при тях, един от тези верни, постоянни придружители. Старият гледа известно време в земята пред себе си — вероятно търсеше вярното начало, а аз се пазех да прекъсна с някоя дума размишленията му. Накрая подхвана:
— Хера, можеш ли да мълчиш?
— Да — отговорих просто.
— И наистина ще си мълчиш?
— Да.
— Аз ти вярвам, защото те наблюдавах и мога да ти се доверя. Искаш ли да ми хванеш един крадец?
— Крадец…? Аз…? — попитах удивено.
— Да, ти! Когато при нас бива извършено някое злодеяние, то konoks [47] изпраща тук войниците си да издирят извършителя. Само че минава много дълго време, докато приключат с далечното пътуване, и той вече отдавна е изчезнал към Norje [48], където те нямат право да го последват. Пък и тези мъже рядко са достатъчно умни, за да заловят един samelats [49], който познава местността по-добре от тях.
— Ти си бил окраден? — запитах аз.
Неговото иначе радушно лице възприе един направо разлютен израз.
— Да — отговори с див поглед на малките си примигващи очички.
— От кого?
— Това не знам.
— Имаш ли подозрение?
— Не.
— Да не е някой от слугите?
— Не.
— Какво ти е откраднато? Някой елен?
— О, хера, как бих могъл да зная дали ми е откраднат елен! Аз имам над хиляда парчета, от които често се губи по някой. А и да ми беше взет един елен, това нямаше да ми причини такава болка. О, не, кражбата е много по-лоша, защото ми липсват пари, много пари!
При тези думи той зарони горчиви сълзи. Детинската душевност на лапландеца не е в състояние да понесе загубата с мъжествено спокойствие.
Сега догадих взаимовръзката. Мъжът, побягнал от нас, ли беше крадецът? Някое от потайните скривалища на Пент ли беше открил той? Татко Пент беше много богат. Той притежаваше над хиляда елена, както току-що ми бе казал, и навярно беше заровил много пари.
Когато лапландецът отива на някое пазарище или посещава някой от малкото градове, то иска цената за неговите кожи и другите там стоки да му се плаща в твърди сребърни талери. Годишно по този начин се запътват значителни количества сребро към негостоприемните райони на високия Север, където изчезват, защото жителят на Лапландия рядко или никога не дава талер, който веднъж е прибрал, напълни ли се торбичката, той потърсва някое усамотено място в гората, блатото или между скалите, където скрива твърдите «riksdaler». За тези неща той съблюдава най-дълбоко мълчание и разбулва тайната пред своите наследници едвам когато почувства неизбежната смърт. За да не изгуби цялата си налична сума при случайното откриване на едно такова място, той я разпределя в няколко скривалища, които от време на време тайно навестява, за да се наслаждава на своите богатства. Нерядко се случва някой лапландец неочаквано да умре, без да е могъл да издаде скривалищата си, или пък те са били описани така неточно, че не могат да бъдат открити от неговите близки. Сегиз-тогиз настъпват и природни явления, които унищожават или правят недостъпен един такъв тайник, и става така, че се губят значителни суми, за които никой не може да се надява, че някога ще бъдат отново намерени. Дивите пущинаци на Лапландия представляват една огромна спестовна касичка, поглъщаща доста значителни капитали.
49
samelats — така се нарича лапландецът, докато думата «lappe» възприема почти като обида (Б. а.)