— Лъжеш се — казах аз с укорително поклащане на глава. — Няма амулет и saiwa tjalem, който да притежава такава сила.
— Хера, ти само не искаш да си признаеш! Та нали аз самият имам една такова писание.
— От кого?
— От един доктор, когото срещнах в Лулеа край морето. Той беше много умен мъж. Даде ми цяр за болните очи, а когато го помолих за амулет, написа го веднага, без да вземе пари. Аз го носих в продължение на много години върху гърдите и през това време никога не съм имал нещастие. Сега обаче потта го разяде и поради това въздействието му почти съвсем се изгуби. Ако не беше така разяден, със сигурност нямаше да попадна в цепнатината. Аз ще те помоля да ми напишеш един нов.
— Къде го държиш?
— Тук — отговори той, посочвайки гърдите.
— Можеш ли да ми го покажеш?
— Докторът не ми е забранил. Искаш да го видиш?
— Да.
Той бръкна под дрехите си и извади едно сгънато парче кожа, което висеше на връв и съдържаше един многократно сдиплен лист хартия. Подаде ми го.
— Ето — рече. — Познаваш ли знаците, дето стоят на него? Изписаните с молив букви бяха много избледнели, ала въпреки това аз от пръв поглед различих, че думите са немски.
Моята немалка изненада премина във весел смях, когато разгадах следните слова:
Значи този известен стих на Хайнрих Хайне добрият татко Пент беше носил години върху сърцето си и беше му приписвал чудодейна сила! Палавият кобалд [56] на поета следователно се бе подвизавал даже тук горе, в Лапландия. Но кой можеше да е бил писачът на тези редове? Наистина ли някой лекар? Можеше ли един образован мъж да се забрави дотолкова, че да подсилва в предразсъдъците един суеверен лапландец? Въпреки първоначалното си развеселяване аз все пак се ядосах, поради което казах:
— Аттйе Пент, това не е saiwa tjalem, a kaiwes tjalok [57], и който ти ги е написал, не е бил доктор.
— Хера, ама той помагаше!
— Аз ще ти прочета текста и тогава ти ще прецениш какво да мислиш за него.
Преведох му, доколкото добре ставаше, словата на лапландски, но при последните думи той скочи гневно и извика:
— Да ме подиграваш ли искаш? Тези думи ги няма тук!
— Те са тук!
— Това не е вярно, хера!
— Лъжец ли искаш да ме изкараш? — Той се замисли.
— Хера, ти винаги си бил сериозен и добър с нас, ама сега се майтапиш. Този saiwa tjalem ме е спасявал не от една и две беди, но думите, които ти сега ми казваш, са зли. Те ме оскърбяват, те не могат никого да спасят, те не могат също да ми върнат среброто!
— Тук ти много право говори. Аз ти прочетох съвсем точно какво е писано на хартията, не пропуснах нито дума и нито също прибавих някоя! Захвърли хартията, тя не може да ти послужи за нищо!
— Действително ли казваш истината? — попита той разколебан.
— Да.
— Хера, аз ще изпробвам хартията.
— Как се каниш да я подхванеш тая работа?
— Аз ще си я прибера пак. Ако заловим крадеца, то тя е добра, не го ли заловим обаче, то тя не чини нищо.
— Това изпитание не е достоверно, защото ти нали искаш да хванеш крадеца чрез мен, а не чрез тази хартия. Ако ти наистина искаш да направиш тази проверка, то трябва да тръгнеш сам.
Той се замисли и после каза:
— Ти имаш право и затова аз ще направя проверката другояче. Крадецът вече ще е скрил парите, когато го намерим, и няма да признае нищо. Тогава аз ще му дам това писание. Закриля ли го, значи то си е добро, намерим ли обаче парите, то значи е вярно онова, което ми прочете.
Това сега си беше наистина една чисто лапландска сметка, ала тъкмо защото работата звучеше така необикновено, аз се съгласих.
— Добре, нека бъде волята ти. Покажи ми следата на крадеца! Ние потеглихме, прониквайки все по-дълбоко в рядката гора. След може би четвърт час достигнахме една обрасла с недоразвита жълтуга и засипана от сняг скална халда. Тук видях снежните дири на двама мъже.
— Да ти покажа ли мястото, където си бил скрил среброто? — попитах Пент.
— Ще го намериш ли? — попита той учудено.
— Със сигурност!
Прегледах двете следи, плъзнах се после по едната и спрях пред една тясна цепнатина в скалата.