— Тук е било!
— Хера, ти наистина отгатна! — извика той. — В тази цепнатина бях скрил торбичките, насилвайки ги после със сняг.
— Погледни насам! Тук си бил клекнал, когато си разглеждал парите, а тук е спрял крадецът, когато те е ударил.
— Откъде го виждаш?
— По-късно ще ти обясня.
Докато непознатият е стоял в продължение на няколко мига зад Пент, дългите му ски бяха потънали по-дълбоко в снега и бяха оставили много ясни отпечатъци. Тогава видях всъщност, че по плъзгача на едната ска има един много добре забележим белег, причинен вероятно от силния удар по някой остър камък. Сметнах обаче за по-добре да не казвам засега на Пент нищо за този ценен разпознавателен знак.
— Ще го последваме ли? — попита той.
— Да.
Продължихме да се плъзгаме — навън от гората по голото възвишение и после от другата страна на веригата хълмове, надолу по една широка напречна долина, докато излязохме отново на откритата равнина. Тук следите бяха толкова леко отпечатани върху снега, че преследваният трябва да се е носил в най-бърз бяг. Ние направихме същото, плъзгайки се със скоростта на влак по матово проблясващата повърхнина.
По този начин и в тази посока щяхме след два часа да стигнем до най-близкия съсед на Пент, когото вече на два пъти бяхме посещавали. Той също беше заможен, но домакинството му се състоеше само от него, жена му, тяхната дъщеря и един teutmar [58], който някак си не бе събудил у мен голямо доверие. Стопанинът ми беше казал, че мъжът е дошъл от Норвегия и почти от година се намирал на работа при него. Който рискува да тръгне съвсем сам през дивите планини, обикновено не е имал достойна за похвала причина да напусне отечеството си. Ето защо неволно си помислих, че може той да е крадецът. Ако предположението ми беше вярно, то следваше да се очаква, че преди да стигне колибата на своя господар, той ще извие настрани, за да скрие парите. Но не стана така. Крадецът беше или много непредпазлив, или много нахален, понеже изобщо не смяташе за достоен труда да помисли за своята сигурност.
Така продължавахме пътя си мълчаливо, докато достигнахме колибата на съседа. Дъщерята, която бе отвън, му бе обърнала внимание на нашето идване, поради което той тръгна да ни посрещне.
— Tuina litja atna! (Мир на теб!) — поздрави го Пент.
— Tuina aj aj! (На теб също!) — отговори той.
След това те се прегърнаха, поместиха зимните маски и си потъркаха много радушно носовете. Аз като чужденец обаче се отървах само с едно ръкостискане. Двете жени бяха приветствани по същия начин и после Пент попита:
— Къде е teutnar Pawek [59]? He го виждам.
— Там, при животните, можеш да го видиш.
Действително видяхме фигурата на ратая при елените, заети с изравянето на лишеи от снега.
— Сложил ли е ските си? — осведомих се аз.
— Не, ей къде са облегнати на колибата.
Аз пристъпих по-близо да огледам ските и веднага забелязах на една от тях споменатия белег.
— Повикай го да дойде. Ние имаме да говорим с него — рекох. При едно пронизително изсвирване и един знак с ръка ратаят мудно пристигна.
— Puorest! (Добър ден!) — поздрави с най-невинната физиономия на света.
— Тези ски твоите ли са? — попитах.
— Да, хера — отговори той.
— Елате в колибата! Аз трябва да поговоря с този мъж. Ратаят веднага пропълзя без всяка съпротива пръв през входа и неговите господари го последваха любопитно. Собственикът на колибата се казваше Стало, сиреч Исполин, макар да ми стигаше само до рамото.
— Аттйе Стало — казах му аз, — твоят ратай много скоро ще си тръгне от теб.
— Накъде?
— Към kittek [60].
Той подскочи изплашен.
— Какви ги говориш, хера?
— Че ще отиде в затвора.
— Защо?
— Защото е крадец.
— Хера, ти искаш да поругаеш мен и моя дом!
— Не. Защо ще искам да те оскърбявам? Та ти си нашият kweime [61]. Аз ядох и пих с теб, обикнах теб и домашните ти, грижа се само за твоето щастие и добруване, и затова ти казвам, че твоят ратай е крадец.
Ратаят не отговори и не се помръдна. Двете жени също бяха безмълвни, но Стало извика:
— Хера, докажи го!
— Веднага! Този мъж отдалечавал ли се е вчера от колибата ти?
— Да. Завчера аз го пратих през фйел до arpen Raima [62], която се беше сдобила partnekuts [63], и сега аз трябваше да му проводя като дар за първия зъб един елен.
— И той кога се върна?
— Много късно, днес по времето за доене.
— Аттйе Пент може да ти разкаже защо ратаят е загубил толкова време.