Пент започна да разказва злощастното си приключение. Ратаят слушаше много спокойно, ала другите изпаднаха в крайна възбуда. Когато свърши, Стало попита ратая:
— Какво ще кажеш за това?
— Аз не съм го извършил — отговори онзи напълно невъзмутимо.
— Лъжеш!
— Заклевам се, че това е бил някой друг. Аз изобщо не съм ходил към Ледените процепи.
— Но те са проследили дирите ти!
— Те се заблуждават! Търсете да видим дали ще намерите среброто у мен!
— Ще го сторим — отговори господарят му.
Неговото облекло и също колибата бяха най-внимателно претърсени, ала не бе открито нищо.
— Той къде е ходил, откак се върна? — поисках да знам аз.
— Само при стадото — отвърна Стало.
— По-надалеч не?
— Не. Не би ли напуснал за кратко колибата?
— Защо? — попитах.
— Искам да говоря с kunnus [64].
Той знаеше, че татко Пент ме числи към истинските си приятели, и затова ми каза толкова откровено какво възнамерява да прави. Мнозина лапландци са привързани все още повече или по-малко към старите си езически обичаи, към които спада също питането на магическия барабан. Аз с най-голямо удоволствие бих присъствал на тази манипулация, ала трябваше естествено да се подчиня на волята на домакина. Жените също не биваше да присъстват; те напуснаха колибата и се отправиха към стадото. Те на драго сърце биха завързали приказка с мен, но аз предпочетох да си сложа ските и да обследвам околността на бивака, защото от само себе си се разбираше, че ратаят е скрил някъде парите.
Следи имаше достатъчно — както от ботуши, така и от ски, и аз трябваше да бъда много внимателен. Най-напред описах един тесен и после един по-широк кръг около колибата и стадото, при което жените ме наблюдаваха с поклащане на глава. Не забелязах нищо. Едва при третия, още по-широк кръг се натъкнах на една единична следа, по едната страна на която съгледах известния белег. Веднага я последвах. Тя водеше към един тесен, отделен от гората дол, в който протичаше покрит с лед поток. След няма и пет минути спрях изненадан, защото бях открил най-голямата тайна на един лапландец, а именно tiorfwigardi [65], един малък, стъкмен от еленови рога плет, който обграждаше езическо жертвено място. Средището образуваше един така наречен sait — намерен във водата камък с причудлива форма. Макар този камък сега навярно да не е истински почитан, то всяко едно tiorfwigardi си е все още свещено място, където има право да пристъпва всъщност само стопанинът на дома. Само че точно насам водеха следите на ратая. Аз предугадих, че имам пред себе си неговото скривалище. Кой ли можеше да предположи, че един лапландец ще скрие откраднато имущество на едно такова свято място!
Дирята вървеше до втория ъгъл на роговата ограда, откъдето извиваше обратно. Аз докарах моите ски точно в същото разположение и се намерих следователно тъкмо в положението, което ратаят е заел, когато е крил парите. Сега разгледах най-напред снега, лежащ в обсега на ръцете ми. Той беше непокътнат… и все пак не, тъй като долу имаше няколко снежни звездички, които не бяха отвяти там, а бяха съборени от механично докосване. Наведох се и погледнах през рогата — правилно, там висеше търсеното, но така добре скрито между навлизащите едни в други разклонения, че само с гола случайност изобщо не можеше да бъде открито. Това беше една голяма пунгия и когато я попипах, несъмнено почувствах двете кесии, които съдържаше.
Оставих я да виси и незабавно се върнах. Когато стигнах при двете жени, попитах за ратая и узнах, че той все още се намира в колибата. Не се наложи дълго да чакаме, докато ни бе разрешено да влезем.
Ратаят ме погледна подигравателно.
— Хера, аз му дадох моя saiwa tjalem и той го закриля — обясни ми татко Пент. — Този saiwa tjalem е добър!
— Тъй! — рекох аз сериозно. — И къде го държи той всъщност?
— Ей тук на врата му виси, ама той ще ми го върне, понеже го защити.
— А какво каза магическият барабан? — попитах съседа Стало.
— Той е невинен — отговори онзи. — Крадецът е дошъл от изток, каза барабанът. Той е едно kainolats-platnak [66], което веднага е офейкало със среброто.
— Това сигурно ли е?
— Барабанът никога не се заблуждава. Той е като словото на някой storfar [67], който говори от Библията!
— Не богохулствай, аттйе Стало! — назидах аз. — Речта на вашия барабан не е чак дотам ценна, колкото думата на една обикновена ска!
— Ти се шегуваш, хера, защото една ска никога не може да проговори.
— Тя говори по-сигурно и вярно от твоя барабан и закриля двете wuossah [68] на татко Пент много по-добре, отколкото може да го стори неговият негоден saiwa tjalem!