— Моят saiwa tjalem си е добър — заяви Пент. — Ама я ти накарай някоя ска да проговори, де, хера!
— Добре, ти ще я чуеш да говори и после ще хвърлиш твоята хартия в огъня.
Аз излязох и внесох въпросната ска.
— Тази ска твое имущество ли е? — попитах ратая още веднъж. — Да — ухили се оня насмешливо.
— Виждате ли белега на плаза? Той е устата, с която тя говори. Той се е отпечатал в снега там, където Павек е окрал татко Пент, и се е впечатил по целия път дотук. Той ми каза, че Павек и никой друг е крадецът, и ми каза още на кое място той е скрил среброто.
— Ами я хайде го накарай сам да ни каже мястото, де! — изхили се ратаят.
— Това той веднага ще стори — отговорих. — Той най-напред ми каза, че ти си напъхал двете wuossah със среброто в твоята пунгия. Покажи ми я!
Сега той из един път страшно се смути.
— Аз я изгубих — отвърна колебливо.
— Това е лъжа, защото тази ска казва, че ти си я скрил тук наблизо. Последвайте ме! За времето, през което човек три пъти изрича «Attje mijen, jukko leh almesne» [69], вие ще бъдете на мястото, където той е скрил пунгията със среброто!
— Хера, вярно ли? — извика Пент.
— Да!
— Наистина ли? Топава ти давам обет, че ще хвърля в огъня saiwa tjalem и никога вече няма да слушам магическия барабан!
— Хващам се за думата ти! Елате, но внимавайте обесникът да не ни избяга!
Закрачих напред и другите ме последваха. Когато стигнах мястото, където следата на ратая можеше ясно да се различи, посочих в снега.
— Наведете се и вижте колко ясно говори тази ска. Нейният език е по-достоверен от онзи на магическия барабан, само че вие си затваряте очите и ушите, за да не го видите и чуете!
Тръгнах напред. Пент и Стало ме последваха с ратая помежду си, а двете жени образуваха завършека. Така достигнахме роговата ограда, където Стало изпадна в известна възбуда.
— Насам ли ни водиш, хера? — извика той. — Не знаеш ли, че това място е забранено?
— Значи един честен мъж не бива да припарва до това място, но един крадец може да крие тук грабежа? Ех, съседе Стало, ти наистина не си добър християнин, ти си един закоравял езичник! Виж, тук дирята от ските престава, а тук… тук виси пунгията. Виж дали е онази на ратая ти!
Въздействието на тези думи и свързаните с тях движения изобщо не могат да се опишат. Аз се бях навел да взема пунгията и сега я държах нависоко.
— Тя е, неговата кесия е! — извика Стало.
Неговите жероня пригласиха, а татко Пент помоли с копнеещо протегнати ръце:
— Хера, отвори я да видим дали двете wuossah са вътре!
— Те са вътре. Ето, отвори я сам!
Той посегна жадно, отстрани връвта и измъкна двете торбички с парите.
— Трябва да ги преброя! — викна, прикляквайки. Съседът Стало и двете фусти веднага клекнаха до страната му. Те естествено бяха любопитни да узнаят колко е бил скрил старият Пент. Никой не наблюдаваше ратая, който потайно се измъкна. Аз го оставих да действа — нека си бяга. Неговото наказание и бездруго щеше да се състои само в прогонването му. Но го последвах бавно, за да бдя да не извърши някоя нова поразия. Той побърза да улови един елен, метна му един pakke [70], запрегна го в една стара шейна и седна в нея, след като набързо бе събрал малко провизии. От откриването на торбичката едва ли бяха минали и три минути, когато оня вече отпраши. Аз бях стигнал само до края на младата горичка, откъдето можех да го наблюдавам. Сега чух зад себе си ликуващия вик на татко Пент:
— Tjuote-kwektelokke nala! (Сто и дванайсет!) Точно са! Цялото ми сребро е налице! Хера! Къде е хера?
— Тук! — извиках аз. Те дотърчаха.
— Хера, ти си прав! — викна той. — Аз ще хвърля моя saiwa tjalem в огъня!
— И също магическия барабан вече няма да питаш?
— Нивгаж! Ето ти, хера, две пари от сто и дванайсетте! Аз бутнах усмихнато назад ръката му с двата талера.
— Задръж си ги! Няма да ги взема!
— Ох, хера, колко си добър! Хайде да побързаме към къщи! Аз трябва да разправя на майка Снйера колко съм щастлив! Ама къде е ратаят?
— Там!
Посочих към шейната, представляваща вече само една точка върху далечния сняг.
— Избягал! — извикаха всички.
— Оставете го! — помолих аз. — Нека си потърси в някой далечен край друг господар. Но ти си прав, ние трябва да побързаме, защото майка Снйера изобщо не знае къде се намираме.
Само че сбогуването не се състоя все пак толкова бързо, тъй като трябваше да направим една малка закуска и да ударим по juckastaka [71]. Едва когато това стана и приключението беше изчерпателно обсъдено, ние поехме със ските по обратния път.