Пътуванията из страната се предприемат обикновено с волски коли, но аз по стара привичка, а и за да се придвижвам по-бързо, се снабдих с кон. Редом с мен яздеше Квимбо, един кафър от племето басуто, когото бях наел като водач. Той дълго време се бе намирал на служба при разни нидерландски ферми, беше приятелски разположен към белите и говореше що-годе разбираемо завален холандски. Впрочем, на кон той представляваше една доста чудата фигура. С изключение басмената препаска, увита около хълбоците му, беше съвършено гол и бе натрил своето тъмно, снабдено със здрава, грубовата мускулатура тяло с лой, която го предпазваше, наистина, от досадното жилене на насекомите, ала за съжаление разпространяваше такава всепроникваща воня, че на мен действително ми костваше голяма вътрешна борба да общувам с него в по-голяма близост от петдесет крачки. Най-забележителното при него беше маниерът и начинът да си носи косата. С други думи той я бе обмазал чрез ежедневната употреба на акациев клей и дългогодишно грижовно поддържане в една компактна форма, която придаваше на фризурата му вида на два наклонени с подметките един към друг пантофа, чиито токове образуваха върха, докато отверстията за краката бяха обърнати нагоре и му служеха като хранилище за най-различни безстойностни, но за него от изключителна важност дреболии. Ушните висулки в неговата младост бяха дотолкова удължени чрез навесени тежести, че се равняваха горе-долу по големина с ушите на нюфаундлендски пес. И за да могат тези украшения практически да се оползотворяват, той имаше навика сутрин да ги навива и да пъха в отвора на всяко руло една от двете си кутийки за енфие. Освен това носеше на всяка ноздра една голяма и дебела месингова халка, а на врата си беше закопчал — много вероятно като откритие на собствения си естетически гений — един широк каиш от гьон, на който бяха закрепени два грамадански кравешки хлопатара, «конфискувани» навярно от някоя от гореспоменатите ферми. И същевременно в качеството си на ездач заемаше досущ онази неописуема, стойка, с която обикновено седи върху камилата маймуната на странстващи фокусници и мечкари. А когато по време на разговор с мен поискаше да направи любезно физиономия, която в действителност се свеждаше до едно страховито озъбване и едно направо разчекване на широката уста, то изцяло имаше образа на някакъв зоологически вид, за който трудно можеше да се определи към преживните ли да се включи, към булдозите ли, или към морските котки. Въоръжен беше този уникум с тежък, изготвен от чер абанос боздуган, един ужасяващ закривен нож и метално копие. Дали също умееше да си служи с тези опасни инструменти, още не бях разбрал.
Аз самият яздех добър английски кон, но за Квимбо бях успял да набавя само един от онези грамадни брабантци [79], които са мъкнели топовете на Наполеон от полесражение към полесражение. Той имаше истински слонски форми и ход, който действително създаваше условия клечащия на широкия гръб Квимбо да си служи с юздите само в най-наложителни случаи — кафърът предпочиташе да се вкопчва здраво с две ръце в гривата на животното.
Сега той яздеше от лявата ми страна и правеше най-големи усилия да ми разясни със своя език политическата ситуация в страната.
— Виждал минхер вече Сикукуни, голям крал на кафри?
— Не. Ти виждал ли си го?
— Квимбо не виждал Сикукуни, Квимбо съм добър Холандия, съм добър басуто, съм лош зулу. Ама Квимбо чувал за Сикукуни, Квимбо не иска виждат Сикукуни.
— Значи се боиш от него?
Храбрият кафър така зяпна уста, че можех кажи-речи да му надникна в стомаха, и ми завъртя едни очи, сякаш се канеше да ме взриви с погледа си във въздуха, като с динамит.
— Какво казал минхер? Квимбо съм боят от Сикукуни? Минхер не познават Квимбо. Квимбо съм смелост, Квимбо съм сила, Квимбо излапат Сикукуни. Ама Сикукуни имат много зулу, пък зулу имат много ируа [80] и имат много пушк. Англия дали зулу пушк и бару, та зулу правят мъртъв Холандия. Квимбо обаче нямат пушк и бару, той не може застрелят зулу.