— Бързо напред! — заповяда Ян. — Дайте им един залп, та да осъзнаят положението си!
Нашите куршуми пронизаха редиците им. При Сикукуни — сигурна смърт, при Соми — живот и спасение… размахвайки копия и щитове, те също преминаха към нас.
Сикукуни забеляза това. В извънмерна ярост той напусна мястото си, застана начело на следващия полк и го поведе на щурм. Тогава Ян смъкна от коня един връщащ се от ездата си адютант и се метна на седлото.
— Сега той ще бъде мой! — извика и се понесе вихрено срещу атакуващия полк.
Този беше въоръжен само с копия и боздугани. Копията засвистяха около него. Без да им обръща никакво внимание, той държеше посока право към Сикукуни. Това бе едно героично дело, при което неговият живот бе заложен срещу хиляда и петстотин живота. Имах ли право да напусна определеното ми от Ойс място? Аз не питах, а дадох заповед за настъпление, за да спася поне неговия труп. С щурмова крачка държах очите си отправени само към него. Той достигна Сикукуни и замахна с приклада. Онзи парира удара с боздугана, който му отхвърча от ръката. В следващия миг Ян го бе сграбчил за високия перчем, извъртя рязко коня си и препусна, точно когато ние достигнахме полка и с извъртени рури се врязахме сред враговете, в бесен галоп, влачейки го след себе си, към командния пункт на Кеес Ойс. Сикукуни беше пленен. Вестта за това в миг се разпространи из цялата зулуска армия, която сега приличаше на стадо без пастир. Един подир друг полковете преминаваха на страната на Соми и полагаха оръжия и още преди настъпването на мрака ние стояхме като победители на бойното поле, попило толкова много кръв. Колониалната политика на една голяма европейска държава отново бе коствала живота на няколко хиляди души.
В късната вечер всички ние, които се бяхме запознали там отвъд, от другата страна на планините, седяхме заедно край лумналия нависоко лагерен огън. Бурът ван хет Рур беше героят на деня. С една-единствена, безогледно дръзка хватка бе отнел на Сикукуни свободата и кралството, но затова пък кървеше от три копийни рани, които му превърза не някой друг, а лично Соми… Че бурите после нанесоха още няколко поражения на англичаните, е известно. Спасената по този начин държава бе наречена Южноафриканска република.
По-късно бурите се изолираха, наистина, учредявайки се като Батаафсх-Африкаансхе Маатсхапи, но в действителност не съумяха дълго да устоят на тайните и явни машинации на англичаните. Порядъчният, енергичен бур ще изчезне от Капланд, както ми предрече Ойс при нашата първа среща…
Който отиде днес в Зеландия и посети семейство Ван Хелмерс в Сторкенбеек, ще види отдясно и отляво на огледалото в дневната стая да висят две скици с молив. И ако попита кого представят тези две глави, ще му бъде отговорено, че това са портретите на Ян и Митие ван Хелмерс, които са се оженили и са така безмерно богати, че дори изпратили веднъж в Сторкенбеек кутийка с шест драгоценни черни капеки диаманта, за да можели да заживеят бедните роднини с този дар при малко по-добри условия. А при по-нататъшното запитване ще узнае, че един минхер от Германия, който бил офисир ван гезондхейд и участвал заедно с Ян в едно величаво сражение срещу кафрите, е рисувачът на тези скици.
Този минхер от Германия продаде по-късно в Капщат подарения му диамант и така се сдоби със средства за по-нататъшни пътешествия. На неговото писалище и до днес стои сред другите редкости една кутийка за енфие, която някога Квимбо носеше в ушната си висулка и на сбогуване му бе връчил с думите:
— Мил добър Германия искат тръгва към дома. Квимбо плачат много голям сълз, защот Квимбо не бива тръгнат с минхер. Ами Квимбо дават тоз кутийк на минхер, та минхер сещат много за беден красив храбър Квимбо!…