— Няма нужда да проверявате личните ни карти. Ние сме на двайсет и една. Но двете момичета зад нас не са.
Той започна да примигва. Вълшебството подейства.
Бодигардът потупа сърдечно Мелъди по гърба и заедно с Кандис я съпроводи до вратата.
Кандис стисна ръката на Мелъди.
— Нали ти казах, че всичко ще е наред.
Болката в пикочния мехур отново се появи, но въпреки това Мелъди се усмихна. Но не защото бе влязла в кръчмата, а защото за първи път не се бе набила на очи.
Вътре въздухът бе спарен, миришеше на бира и стари пуканки. Мелъди отчаяно затърси с поглед тоалетната в препълненото помещение; очите й постепенно привикнаха към мъждивата светлина.
По дължината на заведението се простираше дървен бар, целият на резки. Зад него един азиатец, облечен по последна мода — черна тениска и панталони, обслужваше клиентите. Високите маси приличаха на гигантски подноси за празните халби и дамските чанти; колежаните се разхождаха или се поклащаха на парчето на Дъ Кюър, което дънеше от тонколоните до сцената. Музиката запълваше времето и развличаше хората, докато групата на момичетата се приготвяше.
Мелъди се върна към дните преди астмата, когато още пееше. Концертите й бяха за възрастни, които сядаха в залата, а от тях се носеше мирис на скъпи парфюми. Опита се да си представи какво ли е да пее пред свои връстници. Мисълта бързо се превърна в чувство, което много напомняше падане.
— Отивам да намеря Шейн. Сигурна ли си, че можеш да се прибереш сама? — попита Кандис и размаза очната си линия, сякаш е претърпяла злополука, за да изглежда по-секси.
Мелъди бе взела книжка едва преди шест дни, но толкова бе погълната от това да не се напишка в пижамата си, че кимна убедително. Кандис й хвърли ключовете и изчезна.
Най-после!
Черната тясна тоалетна бе облепена с плакати и афиши на някои от любимите й банди: Фу Файтърс, Пърл Джем, Нирвана, Блайнд Мелън, Стоун Темпъл Пайлътс… Тук бе като светилище на грънджа от деветдесетте. А може би по-скоро светилище на мрачната музика, която тя изпълняваше в слънчевия Бевърли Хилс. Песни за отритнатите хора. Песни за самата нея.
Мелъди изми ръцете си със студена вода без сапун на клатещата се мивка и огледа отражението си в напуканото огледало. Съвсем не бе в най-добрия си вид. Разчорлената й черна коса бе вързана на рошава опашка, около лицето й висяха разпръснати перца, а сивите й, иначе присвити, очи се кокореха от кофеина. Тя със сигурност не беше Кандис. Ала тази вечер това не я вълнуваше. Тук никой сякаш не я забелязваше. Беше невероятно.
Когато тръгна към изхода, светлините намаляха. Всички се струпаха пред сцената и започнаха да аплодират.
Едно русо момиче по впити къси панталонки и тениска над пъпа, с оголено закръглено коремче, от което изобщо не се притесняваше, седна на старите барабани, поправени с тиксо тук и там. Друго момиче — с розова коса, сребристо горнище и черни джинси по тялото — включи бас китарата си в стар усилвател, върху който имаше почти разлепена лепенка с надпис: ЛОШО КОТЕ. Китаристката носеше синя бална рокля на воали, скъсани мрежести чорапи и тежки ботуши. Щом те заеха местата си, на сцената се възкачи брюнетка с лъскава конска опашка и черна тениска, смъкната от едното й рамо. Белите й кожени боти отразяваха мръсния дървен под. Момичето имаше вид на възмутена мажоретка, а не на член на рокбандата.
— Хей, пияници и смотаняци! — викна тя. — Аз съм Давина и сега ще ви разклатя гребенчетата!
Останалите от групата се спогледаха с раздразнение. Розовокоска се наведе към микрофона и извика:
— А, забравих другите. Ние сме „Богиня Гръндж“. — Всички аплодираха шумно. Давина се подсмихна кокетно. — Моя грешка.
— Свикнали сме — извика барабанистката и удари палките една в друга. — Пет, шест, седем, осем!
Мелъди изведнъж си спомни — контролното по математика! Беше време да си тръгва. Но тогава в бара гръмна познат акорд. Пърл Джем? Не можеше да тръгне сега.
Започна да си проправя път към сцената.
— Гледай къде стъпваш! — викна момиче със синя коса, ластични дънки и мрежест потник. В този момент Мелъди се блъсна в грамада от мускули с тъмносива тениска.
— Добре ли си? — попита момчето и стисна рамото й. Въпреки потните тела наоколо ръката му беше учудващо студена. Тя кимна и се шмугна край него.
— Последвай ни — каза познат момчешки глас. Това беше Били и приятелката му Спектра, която винаги ухаеше на виолетки — любимата невидима двойка на „Мърстон Хай“. Двамата ловко я отведоха до сцената. Не за първи път плаваха в тези води.