— Просто разглеждаме — рече Брет и повдигна вежди, щом видя нейните. После се ухили, а Франки го цапна лекичко, задето се присмиваше. Но после и тя се засмя.
Веждичка започна да сгъва чифт къси панталони.
— Ако участвам в борда, няма да ми остава време да излизам с теб — изпъшка Франки.
— Какво ще кажеш, ако и аз се включа? — попита Брет.
Тя го погледна. Беше се облегнал на огледалната колона и се усмихваше.
— Как ще се включиш? Теб не са те избрали.
— Ще кажа, че съм бил избран.
— Но ти не си бил избран.
Брет скръсти ръце.
— Тогава ще излъжа.
Франки се колебаеше дали да го цапардоса, или да го целуне.
— Но…
— Какво но? — попита той и започна да разглежда закачените поли на точки. — Наистина ли няма да ми дадеш шанс да помогна на училището ни?
— Ами всички други, които не са били избрани, но са участвали? Не е честно.
— Та те не дават пукната пара — настояваше Брет. — Търсели са единствено начин как да увеличат шансовете си за колежа преди лятната ваканция.
— Откъде знаеш? — попита Франки, засегната от цинизма му. Нима имаше хора, които искаха да спечелят заради себе си? Не че това я интересуваше особено.
— Защото и аз кандидатствах по тази причина — призна си той и сгъна един смачкан розов пуловер.
— Какво си направил? — учуди се Франки.
— Двамата с Хийт се предизвикахме един друг. Нещо като руска рулетка, но вместо с куршуми със скучни програми след училище. Накрая и двамата бяхме избрани. — Той насочи пръст към слепоочието си и стреля. — Бум.
Франки едва не се строполи насред отдела за летни пуловери.
— Кога щеше да ми кажеш?
— Не мислех да ти казвам — отвърна той и пъхна ръце в джобовете си. — Мислех да те изненадам.
Тя отново усети прилив на енергия. Може би Брет имаше право. Може би идеята не бе чак толкова лоша. Така поне щяха да прекарват повече време заедно.
— Ще бъде интересно — рече той и я поведе към изхода.
— Наистина ли така мислиш? — сияеше Франки.
Брет сви рамене.
— Всичко е за предпочитане пред тениса.
Глава шеста
Дисхармония
Мелъди затвори очи зад евтините си слънчеви очила. Стисна тревата между пръстите на краката си и хвана ръката на Джаксън. Слънчевите лъчи и ромонът на реката я унасяха също като машината за бял шум, която приспиваше майка й. Усещаше, че всяко мускулче е като масло, което се топи и попива в одеялото на кафяви и тюркоазни райета. В просъница дочу мелодично дрънчене, което се смеси с острата мелодия от въртележката на Ривърфронт. Звънтенето се усили и ускори. Усети… тежък и малко неприятен мирис? Джаксън! Блаа!
Но се примири. Ако любовта бе сляпа, очевидно трябваше да проявява разсеяност и към лошите миризми, нали така?
Оох! Нещо тежко като наковалня се стовари върху отпуснатия й корем. Един топъл и олигавен език я лизна по бузата. Сляпа и разсеяна — добре, но чак и търпелива към болката?
— Джаксън!
— Какво? — попита той мързеливо.
— Олеле! — изкрещя тя и се изправи. Влажен жълт лабрадор я облиза още веднъж.
— Не, Сейди14! — извика закръглена руса жена по бял анцуг. Тя тичаше запъхтяна през поляната и размахваше оръфана каишка.
— Ти какво? Помисли си, че съм аз? — попита я Джаксън и засенчи с ръка очите си.
— Ако и дъхът беше същият, щях да те сбъркам — пошегува се Мелъди.
Джаксън дръпна кучето към себе си.
— Хм, интересно. Ако затворя очи, бих се заклел, че това са твоите космати крака.
Мелъди отметна глава и се засмя, а в това време Сейди омете като прахосмукачка остатъците от обяда им.
— Толкова съжалявам! Но щом види пикник, не мога да я удържа — каза жената и сложи каишката на врата на Сейди.
— Няма нищо — викнаха след нея те.
— Добре изглеждаш, Карвър — рече Джаксън и посочи бялата й тениска, цялата на петна от калните лапи на Сейди. По вълненото мексиканско одеяло се бяха размазали кексчета и парчета пуйка.
— Добре се чувствам, Джекил — скръсти ръце тя, правейки рибешка уста.
Двамата прихнаха. Джаксън отметна кафявия си перчем. Откъсна от тревата глухарче и го затъкна зад ухото на Мелъди. Тя му се усмихна благодарна и се тръшна по гръб. Едно перце със златно връхче се отдели от косата й и кацна помежду им. Денят бе чудесен. Както почти всички дни, които прекарваше с Джаксън.
14
Вероятно името идва от деня на Сейди Хоукинс — американски обичай, според който на този ден жената може да покани на среща мъжа; обичаят води началото си от комикс, издаван през 30-те години на 20 век. — Б.пр.