— Помниш ли, когато се срещнахме за първи път? — попита го тя и се завъртя с лице към него. — Ти седеше на онази пейка ей там.
Лешниковите му очи се зареяха в небето.
— Не, не. Нищо не помня.
Тя го тупна по крака с една недоядена кълка.
— Разбира се, че помня — рече Джаксън и се понадигна. На корема над джинсите му с петна от мастило, нямаше и грам мазнина. Той я придърпа към себе си. — Кандис бе облякла онзи шантав сребрист гащеризон и съвсем приличаше на извънземно, а ти беше толкова… хубава.
— Коремът ти е съвсем плосък — каза тя на сантиметри от устните му.
— Какво?
— Съблазнителен, но и малко смущаващ — отвърна тя, заемайки една от репликите на Кандис. Усещането бе като да се намъкнеш в мокрия бански на някой непознат. — Кажи ми, как успяваш да го поддържаш толкова гладък?
Джаксън седна. Мелъди се строполи на тревата. Той се изчерви.
— Откога започна да забелязваш коремите на хората? Нали няма да заприличаш на някое от онези момичета?
— Кои момичета? — попита го Мелъди, макар да знаеше отговора. Джаксън намекваше за лекомислените госпожици, които бягаха от училище, за да обикалят по магазините, сравняваха телата си в тристранни огледала, а после на чаша лате за обяд се оплакваха от размерите на ханша си. Джаксън не можеше да ги понася. Смяташе, че Мелъди е стъпила здраво на земята. Надеждна и умна, тя бе последният човек, който би изоставил етичните си принципи заради нещо вятърничаво и мимолетно. А той такава я обичаше. Затова и тя го обичаше.
Джаксън взе портативното си бяло-синьо вентилаторче и го включи. Затвори очи зад очилата на зубър с черни рамки. Мелъди приближи вентилаторчето до потното му лице. Щом Джаксън започнеше да се поти, увреденото му ДНК изкарваше на бял свят диджея — неговото второ Аз, което бе смешно, но и много безотговорно. А тя не искаше никой да помрачава хубавия им ден.
— Затова ли ме обичаш? Защото съм… нормална? — попита тя, без да е сигурна какъв отговор иска да чуе.
Той отвори очи и се усмихна.
— Не бих те нарекъл нормална — рече, взе перце от косата й и го духна, а бризът го пое.
— Като оставим това, че съм сирена, аз съм напълно предвидима. А ти… ти не си. Щом се изпотиш, се превръщаш в Ди Джей. Може би затова ме харесваш — защото аз съм твоята противоположност. И никога не се променям.
— Чакай малко. Нали онази вечер ти си се качила на сцената и си пяла пред куп непознати? Аз съм бил непредсказуем, така ли? — Джаксън я дръпна на земята. Карираната му риза с къси ръкави миришеше на боров дезодорант. — Нали не си започнала да излизаш с диджей?
Тя се засмя, но в известен смисъл той имаше право. Мелъди бе свикнала с мисълта, че е предвидима, защото се сравняваше със сестра си. Но концертът й преди няколко вечери бе съвсем неочакван. Това бе най-спонтанното нещо, което бе правила от години насам.
— Причините, че се разбираме, са хиляди — каза Джаксън и се пресегна към кутията със сладкишите. — Една от тях са кексчетата ти. — Едно шоколадово парченце падна върху най-горното лъскаво копче на ризата му. Тя го изчисти. Джаксън беше прав — каквато и да бе причината, те бяха чудесен отбор.
Мелъди се изтърколи по гръб и стисна ръката му. Мислите й я отнесоха в бар „Кориган“ и земният полъх на слънчевия следобед се смени от киселата миризма в бара… горещината от прожектора… приливът на енергия, с който сцената я изпълни, от гласа й, извисил се нагоре, от аплодисментите на хората… Мелъди се надигна и отпи вода от шишето.
— Какво ще правим през лятото? Ето това е големият въпрос.
Джаксън отметна перчема от лицето си.
— Всъщност… — Той взе да рови в раницата си, докато Мелъди наблюдаваше семейството в жълтия каяк, който се носеше по реката. Те излъчваха спокойствие и удовлетворение — чувства, които тепърва щеше да изпита. Беше щастлива с Джаксън — не че не беше. Но нещо под кожата й вибрираше. Някакво тревожно жужене. Мелодия, която я движеше, но все не я отвеждаше на мястото, на което щеше да намери покой. И така до онази вечер. Докато запя.
Една лъскава брошура изникна пред лицето й. На корицата имаше снимка на деца, застанали на дървена сцена сред гъста гора.
— Лагерът „Кресчендо“!
— Какво?