Развълнуваното море полюшваше яхтата им като люлката на новородено бебе. Господин Ди отвори бутилка безалкохолно шампанско, а Лала се изтегнала слънце в шезлонга си.
Сребристочерният й бански още не бе изсъхнал, след като поплуваха с делфините. Клод коленичи в краката й, стиснал в ръце кутийка — синя като яйцата на червеношийка, — а на лицето му грееше очарователна усмивка. Баща й снимаше с камера. Господин Ди свали черните си очила и остави сълзите от щастие свободно да се търкалят по лицето му. Никога досега Лала не го бе виждала да държи камера, а още по-малко да плаче от радост. Тъкмо се канеше да отвори синята кутийка, когато вятърът се усили. Небето притъмня и слънцето се скри. Платната заскърцаха с негодувание, а нежното полюшване взе да прераства в нещо като нетърпеливо разтърсване…
— … Казах, че е време за ставане. Успала си се. — Върху ризата си на синьо и бяло каре чичо Влад бе сложил морскосиня престилка.
Лала седна в леглото и свали нощната маска от черен сатен.
— Какво става? — Менажерията от улични животни се озова на килима.
Приведен над леглото ковчег, Влад люлееше рамката му.
Тя потърка очи и погледна часовника. Той примигваше на 12.00.
— Какво се е случило? — изпъшка тя. Олисяващата й мишка, Пушен Буда, се стрелна под леглото, преди да е пуснала прилепа вътре. — Колко е часът? Защо будилникът не е звънял?
— Бушонът гръмна. Заради солариума на баща ти. За пореден път! Токът спря. За пореден път.
Лала не можеше да повярва, че баща й ще закусва с нея като всички нормални бащи. Не й се вярваше, че е изкарал нощта в ковчега си. Не й се вярваше, че ще се видят лице в лице, а не по видеовръзката. Освен ако… Ами ако и него съм сънувала?
— Vite, vite! — Влад отвори сърцевидните прозорци и пусна граф Великолепни вътре. Пременен с миниатюрни очила за летене и розови калъфи на крилата от изкуствена кожа с малки лъскави петънца по тях, прилепът долетя до пръчката си и увисна на нея с главата надолу. Дала свали нощните му дрехи, сложи на очите му мъничка нощна маска, целуна го за „лек ден“ и тежко се свлече обратно в леглото.
— Ох. Такъв хубав сън сънувах!
— Хубаво ще направиш, ако побързаш да се облечеш. Хайде, давай, раз, два — като стъпките в танц — рече той и излезе от стаята.
Дала изрита розово-черния копринен юрган. Баща й се бе завърнал у дома преди четири дни, но животните продължаваха да се държат така, сякаш се канеше да ги излапа на закуска. Онзи ден се наложи да свали на ръце Тийни Търнър и насила да я изведе навън. Очевидно кученцето предпочиташе да пишка на килима пред това да налети ненадейно на господин Ди… като че ли той пък умираше да изсмуче кръвта на някой помияр. Ако само знаеха с кого си имат работа. „Баща ти се храни само с най-качествени породи“, обичаше да казва той.
Освен това обичаше да я притиска с разговори за бъдещето, но досега не бе отронил и думичка. Кой знае пък — ако помиярите се окажат прави? Може би най-сетне бе занижил стандартите си. Може би бе готов да направи като прилепите и да обърне вижданията си надолу с главата.
Лала се намъкна в червен кашмирен пуловер, черен клин и ботуши до колената. Всички други момичета ходеха с потници и летни рокли. Но когато наскоро облече лилавата памучна жилетка, цял ден не спря да зъзне. Изми си зъбите и пръсна парфюм от момина сълза. Малко безцветен гланц на устните, малко спирала и вампирът бе готов за старомодна закуска със семейството.
Силна миризма на телешко се носеше на долния етаж и сега си проправяше път и към горния. С нос, залепен за парфюмираната си китка, Лала успя да стигне до кухнята. Вероятно баща й бе донесъл или кървавица, или някакъв пай от бъбреци от Европа. При тази мисъл празният й стомах се обърна. Но какво са едно-две повдигания, при положение че той отново се бе завърнал в живота й.
— Добро утро, татко! — поздрави Лала, щом влезе в черно-бялата кухня. Чичо Влад бе настоял да сложат черно-бели плочки като на шахматна дъска й ярки мраморни плотове, за да не си накълца пръстите, когато готви — а това щеше да е неизбежно, ако трябваше да реже в тъмното. В крайна сметка господин Ди отстъпи. Щом станеше дума за готвене, тежката дума имаше Влад. „Разумен компромис за ценител на изисканата кухня“, казваше баща й. Лала запуши носа си. Колко ли време трябваше на огромния вентилатор да издуха миризмата на месо?
— Не искам оправдания, искам резултати — каза баща й и се надигна от коженото кресло, което бе преместил в кухнята. Той винаги приличаше на модел на „Хюго Бос“: с тъмна кожа, с гел на косата, облечен в стилен костюм дори и на такива места, на които всеки друг би носил спортен екип. — Ако до понеделник не увеличи активите, ще го… — Той хвърли поглед към Лала и мина на румънски.