— Здравей, татко — опита пак Лала. Тя протегна ръка към неговата студена длан, но той й подаде само един пръст и продължи разговора на висок глас, като едновременно с това удряше по клавишите на лаптопа. Смутена, Лала се усмихна на Мусклавада, облечения в тъмен костюм бодигард, който стоеше наблизо. Мускул (както тя и Влад тайничко го наричаха) кимна в отговор.
— Какво става? — попита тя Влад, който бе седнал край масата. Белгийските гофрети бяха затрупани под куп документи. Панерът с кексчетата беше бутнат настрани, за да има място за портативния факс. А в празната чиния на Лала се мъдреха три мобилни телефона за международни разговори.
— Какво искаш да кажеш? — попита чичо й с престорено изумление и очевидно ядосан. — Та ние всяка сутрин затрупваме закуската си под офистехника — добави и така яростно започна да маже масло върху кравайчето с канела и стафиди на Лала, сякаш се опитваше да запали искра.
— Не толкова силно, че ще… — И тогава кравайчето се изхлузи от треперещите му ръце и падна с намазаната страна върху черен мраморен квадрат.
— Явно ти ще си с О-тата — пошегува се Лала, за да му повдигне настроението. — Сега е мой ред. — Взе две соеви наденички и направи X върху бяла плочка.
Влад разпери ръце.
— Великолепно! Просто великолепно!
Като си помисли, че го викат за ядене, графът влетя в кухнята, грабна кравайчето и отлетя обратно на горния етаж. Влад заудря главата си в сокоизстисквачката, а Лала едва се сдържа да не се разсмее.
— Няма нищо — каза тя и се пресегна да вземе бялата си чаша. — И без това не исках друго, освен малко соево лате.
— Дано го обичаш студено — каза тихо Влад, като едва отваряше устата си. — Благодарение на брат ми, тенпира, в стаята ми за медитация има солариум — последен писък на модата — който изгърмя половината бушони в къщата. — Той подаде на Лала една двайсетдоларова банкнота. — Отбий се в „Старбъкс“.
Лала пъхна банкнотата в страничното джобче на ботуша си. В това време баща й крачеше из кухнята, а гърленият му румънски ставаше все по-рязък и гневен.
— Не е ли чудесно?
Окото на Влад играеше и той го притисна с пръст.
— Кое?
— Като истинско семейство сме.
— Gresit16! — господин Ди изхвърча от кухнята. Гласът му ехтеше по коридора към фоайето. Мускул се изниза по петите му.
Влад завъртя очи.
— Толкова ли ще ги заболи, ако си почистят чиниите? — Той избута лаптопа в другия край на масата, натисна копчето на дистанционното, за да спре звука от телевизора, и накрая разкъса найлона на току-що излезлия брой на списание Аркитекчъръл Дайджест. Прелисти набързо първите страници с реклами на мебели и вдигна поглед. — Солариумът. Овлажнителите. Прислужниците. Багажът. Отоплителните лампи… Метнал е един копринен халат върху Уитмор!
Лала не вярваше на ушите си. Знаеше колко много означава огледалото за чичо й. Според книгата, която бе написал — „Фън шуй: «Аранжиране на дома или съвети за вампири, които се нуждаят от положително чи»“ — огледалото бе поставено там, където се събираха ъглите на сърцето и богатството. Това означаваше, че огледалото трябва да помогне на чичо Влад да привлече в живота си богата жена. Само че, ако не бе покрито. Което означаваше чичо Влад да умре в бедност и самота.
— Сигурно няма да остане дълго. Никога не се задържа много тук — успокои го Лала. Влад се усмихна с надежда. Но кръвта на Лала се вледени. Дали някога щеше да бъде достатъчно добра, та да заслужи баща й да си остане вкъщи?
— По-добре да тръгвам — каза тя, като страшно й се искаше да мине през „Старбъкс“ преди първия час.
Тогава от микрофибърната й чанта се чу чуруликащо звънене. Лала и Влад се спогледаха.
— Може би някой иска да го закарам на училище? — вдигна тя рамене.
Блокиран номер.
Влад изпъшка, а после отново се зачете в списанието си.
Лала му прати въздушна целувка и вдигна телефона.
— Ало?
— Аа. Oui. Ъъ, Лала? — Беше жена и говореше с много силен акцент. Сигурно някоя от чужденките, приятелки на баща й. Обаждаше се, за да предразположи дъщерята — все същата стара история.