— Не й вярвай — прошепна Влад и се изниза край брат си, за да остави насаме баща и дъщеря.
С червения си халат и сините кашмирени чехли господин Ди можеше да мине за нормален баща, дошъл да пожелае сладки сънища на дъщеря си. Можеше, ако…
Той пристъпи в стаята неуверено. Животните се престориха на умрели, докато той оглеждаше бъркотията от клетки и торбите със зърна за птици, сякаш ги виждаше за първи път. И може би беше точно така. Лала не помнеше някога да се е качвал в стаята й.
— Радвам се, че си се върнала към месото — каза накрая той, сякаш Лала щеше да ги изяде. — Може би тези бузи най-сетне ще поруменеят. — Нов въртоп разтърси Лала из основи. — Какво правиш още, че не си легнала? — Той изглеждаше искрено озадачен. И имаше право. Вампирът много обичаше да си поспива за красота.
— Довършвам графика за репетиции за посещението на „Т’о Дали“.
Той свъси вежди объркан. Забравил ли е? Потупа я по главата със студената си ръка като малко дете. — А, да, това. Кога е репетицията?
— Утре — каза Лала гордо. — Спонсорите идват в четвъртък.
— Защо не опиташ да дадеш всичко от себе си?
Лала се обърна към екрана и стисна мишката, за да не затрепери. Думите, над които бе прекарала часове наред, за да ги усъвършенства, се размазаха пред очите й.
— Успех — подхвърли той напевно и тя не разбра дали беше сериозен, или скептичен. Преди Лала да успее да събере кураж да погледне баща си в очите и да го попита дали е искрен, той си бе тръгнал.
Глава осемнайсета
Мъж с вентилатор
Били беше благодарен на Спектра за опияняващата й люлякова пот, на Кандис за парфюма „Черна орхидея“ — нейна запазена марка, и на Джаксън за бръмчащия му ръчен вентилатор. Без тях миризмата на тийнейджърски дух в „Подземието“ — кисела смесица от лук и мазна коса — можеше да събуди и Кърт Кобейн.
Клубът бе претъпкан и направо вибрираше. Феновете подскачаха като скакалци в кутия. „Оловно перо“ свиреха „Ела, както си“ пред пълната зала и страстта на групата беше заразителна.
Нещо нежно като коприна го докосна по лицето. Били намери Спектра и също я целуна.
— Оуууу! — някакъв смотльо с каменно лице и рокерски ботуши бе настъпил Били по крака. — Гледай къде ходиш — тросна се той и се хвана за пръста.
Непознатият се огледа, за да види собственика на крака (и на гласа), но бързичко се отказа и продължи да си пробива път към сцената.
— На този сега ще му дам да се разбере! — надвика Спектра мощния глас на Мелъди.
— Вината не беше негова. Той не видя Били — рече Кандис. Бе типично за нея да вземе страната на красивия непознат.
— Мен, ако питаш — дай му да се разбере — каза Джаксън.
Всички се вторачиха в него шокирани. Откога любовникът бе станал побойник?
— Какво? — попита засрамен Джаксън. — Добре де, просто не вярвам на тоя човек.
— Джаксън май мъничко ревнува — пошегува се Кандис.
— За какво говориш? — сопна се той. Очите му бяха заковани върху приятелката му, обсипана с пера.
— Това е Гранит, мениджъра на „Оловно перо“, и новият… — тя замълча.
— Новият какво? — попита Джаксън, като се разхлаждаше енергично.
Преди Кандис да му отговори, нейният приятел я улови за ръка и я отведе.
— Не я слушай. Кандис си е такава — рече Били. Той знаеше добре какво бе изпитал, когато загуби Франки заради Брет — сякаш някой бе изтръгнал вътрешностите му. Но знаеше също, че раната може да заздравее. Не че Джаксън щеше да изгуби Мелъди; връзката им беше неразрушима. Нищо, че гледаше Гранит, докато пееше. Всъщност не можеше да види Джаксън чак тук, отзад, нали?
— Хайде да отидем по-напред — предложи Били и дръпна Джаксън.
Джаксън го отблъсна, но да попречиш на невидимите бе трудно — рискуваш да заприличаш на луд, който трепе мухи. И затова накрая се предаде и — Оох! — Гранит събори Джаксън на пода.
— Какво правиш? — викна Били на мениджъра, който махаше с ръце връз приятеля му.
— Вързах му обувките — изсмя се сподавено Спектра с гласчето си на фея.
— Как? — попита Били, като си спомни, че рокаджията няма връзки на ботушите.
— Със скъсани струни от китара — рече тя гордо.
Вместо по ръката Били случайно я чукна по рамото. Тя случайно го чукна в лицето. Двамата се засмяха.