Уикс се покашля право в микрофона.
— И сега, без повече да отлагаме…
— Приготви се. Това е то — каза й Били и пак я потупа по гърба. — И Оскарът отива при…
— Престани — скастри го Франки.
— Всъщност — замълча Уикс — победителите ще обяви Лала.
Всички възроптаха.
— Хей — Лала се усмихна притеснено. — Двойката, която избрахте да представлява „Мърстон Хай“, е…
Столът на Клео изскърца. Нима вече става?
— Брет Рединг и Франки Щайн!
Какво?
Франки се облещи на Брет. Брет се облещи на Франки. Очите му — аха да изскочат. А нейните болтове стреляха искри. Ушите й започнаха да пищят. Ръкопляскане ли чуваше, или освиркване? Да не би Клео да искаше ново преброяване? Блу и Клаудин още ли поддържаха и двете страни? Или най-сетне показаха истинските си чувства? Франки бе твърде шокирана, за да каже.
Последното нещо, което помнеше, преди да припадне, бе шепотът на Били, който я погъделичка по ухото:
— Казах ти, че ще спечелиш, Щайн. Казах ти.
Глава двайсет и първа
Под стрес
Туп.
Една баскетболна топка се приземи на сантиметри от кутията с червената боя на Джаксън. Само това им липсваше — подът на физкултурния салон да заприлича на сцена от убийство.
— Не може ли да отидете да играете другаде? — извика Лала на Дейвис Дрейсън.
— И къде предлагаш? В салона ли? — попита той остроумно и вдигна топката с гигантската си ръка. Отново скърцане на кецове. Лала умираше от главоболие. Да пази от топките кутиите с боя, не беше сред задачите й за деня. Както и да Кара екипа да работи по-бързо. Но ето че стоеше и се взираше в почти празното платно. На него трябваше да нарисуват новото лого на „Т’о Дали“. Всъщност рисунката приличаше на дупенцето на павиан сред огромна пелена.
Лала вдигна супервайзърската си козирка (закачлив подарък от Клаудин) и опита да се усмихне.
— Джаксън, защо се туткаш? Утре идват! Досега си направил само… — Лала килна глава. — И какво всъщност е това? Колко време ще съхне? Мислил ли си по въпроса?
Джаксън потопи четката в боята, отцеди излишното количество по ръба и измърмори:
— Всичко ще е готово. Не се тревожи.
Типичен художник.
Лала чукна по дисплея на айпада си и отбеляза с чавка кутийката срещу Ново лого. Ами ако логото не стане до утре? Джаксън каза, че ще стане. Пък и тя имаше нужда да почувства, че напредват.
Хапка по хапка…
Беше ред на Модния подиум.
В другия край на салона Клод тъкмо вдигаше (благодаря ви, себични баскетболисти!) талашитена плоскост към рамката. Или ръцете му трепереха, или случайно бе стъпил върху активна разломна линия. Люлееше се напред-назад, сякаш всеки миг щеше да изпусне дъската. Лала се завтече да му помогне.
Някъде беше чела за една майка, чието дете се заклещило под някаква кола. Явно любовта бе дала сили на майката — тя бе успяла да повдигне колата и да спаси рожбата си. Конкурсът бе детето на Лала. Така че тя подхвана талашита за единия край и го повдигна?
— Какво правиш? — изръмжа Клод и пак се олюля.
— Спасявам те — изръмжа тя в отговор. — Ох! — Една треска се забоде в пръстчето, с което цъкаше по дисплея. Край — вече нямаше с какво да отмята свършената работа.
Лала пусна дъската и впи зъби в нараненото място. (Никога няма карфица, като ти дотрябва.) От рязкото движение Клод загуби равновесие и талашитът се напука.
— Аууу! — изрева Клод през зъби. — Какво си мислиш? — изрева той и взе да разтрива рамото си.
— Счупи ли се?
Клод завъртя ръката си.
— По-скоро е пукнато. Или натъртено. Може би трябва да отида на…
— Не ти, дъската! — тросна се Лала. — Виж, пукната е точно в средата. Ще можем ли да я сменим до утре? Опасно е. Ще вземе да се разцепи точно когато моделите дефилират.
— Добре казано — рече Клод. — Забрави футболната ми ръка. Страшно съм обезпокоен за дъската. Тя бе всичко за мен на този свят.
Аууу. Лала се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. В средата на салона, пред очите на всички. Знаеше, че той мрази такива неща. Но искаше да му покаже колко много цени това, че поставя конкурса пред собственото си тяло.